Лора Роуланд - Урагири

Лицето на Ийшино се сгърчи.

— Мислех го за приятел… — ръцете му леко се отпуснаха и Сано се запита дали да не го сграбчи. Не, не още… — Да, зная, че беше задължен да се държи любезно с мен… особено след като му помогнах да продаде личния си дял от стоки. Но винаги бе толкова внимателен и аз се заблудих, че наистина ме харесва. Помислих се, че един варварин може да ме оцени, за разлика от моите сънародници. И бях щастлив! — проплака Ийшино. Изтри с ръка сълзите, които се търкаляха по бузите му. Сано пристъпи по-близо, мобилизирайки самообладанието си. — Но после… онази нощ в заливчето си дадох сметка, че съм се заблуждавал — продължи Ийшино. — Точно бяхме вкарали лодката в пещерата… Спаен, Нирин и аз. Чакахме Лиу Юн да доведе бандитите. Аз бях въодушевен. Засмях се, прегърнах Спаен и каза: „Ние сме най-добрите съдружници на света, ти и аз… макар че вие, холандците, не можете да се мерите по ум с нас, японците.“ — Ийшино, изглежда, отново не си бе дал сметка, че е обидил „съдружника“ си. — Спаен ми се изсмя и каза, че съм измет, която не била достойна дори да оближе подметките му, и че ако не била контрабандата, той нямало да има нищо общо с мен. Тогава разбрах, че приятелството ни е съществувало единствено във въображението ми… Той ме презираше… като всички останали! Първо ме заболя, а после ме обзе гняв. Да бъда отритнат дори и от един варварин! — негодувание пламна в очите му. — Той държеше пистолета си… давах му го да си играе със своята проститутка… Когато се обърна, аз го грабнах и го застрелях…

Какво излизаше? Всички усложнения около убийството — отношенията на Спаен с другите варвари, историята на игумен Лиу Юн, сложните международни връзки и дори контрабандата бяха далеч от основната причина за престъплението. Спаен бе умрял заради насъщната човешка потребност от приятелство — мотив, който излиза извън обсега на културните, политическите и финансовите интереси. Сано бе обзет от жалост към Ийшино, но уязвените чувства не можеха да служат за оправдание на убийство и жалостта не биваше да бъде пречка за справедливостта. Сано пристъпи още по-близо до Ийшино.

— И какво стана после?

— Спаен падна. Нирин се разкрещя. Аз хвърлих пистолета и се наведох над Спаен… Имаше толкова много кръв… Той не помръдваше, нито отговаряше, когато го виках по име. Аз се разплаках. Не исках да го убия, а само да му причиня болка, както той бе сторил с мен. После дойде игуменът и рече: „Хвърлете Спаен в океана и кажете, че е избягал от Дешима.“ Но Нирин възрази: „Ако вълните изхвърлят тялото на брега, всички ще видят, че е бил застрелян, и персоналът на Дешима ще бъде основният заподозрян. Губернаторът ще ни пожертва, за да се защити.“ Тогава Лиу Юн съблече Спаен и изряза куршума от раната с ножа си. После с проклятия многократно заби острието си в трупа. Каза, че се бил съгласил да помага в контрабандата, за да може да убие Спаен, и беше побеснял, че някой друг го е изпреварил. Нирин пренесе Спаен в лодката. Аз взех едно разпятие, което възнамерявах да продам на християните, и го сложих около врата му.

— Тъй че, ако бъде намерен, властите да помислят, че го е убил християнин? — попита Сано тихо.

— Не. За да може духът на моя приятел да получи благословията на своя бог… — ридание заседна в гърлото на Ийшино; дулото на пистолета му сочеше към пода.

— А Пеони? Защо отне нейния живот?

— Една нощ, когато пребивавах в „Полумесец“, тя ми открадна счетоводния тефтер. По-късно се опита да ме изнудва. Спаен й казал, че в тефтера са записани всички незаконно внесени стоки, както и всички, замесени в контрабандата. Тя знаеше, че имам вземане-даване с контрабандисти християни, и когато вие сте й казали за разпятието на врата на Спаен, тя се досетила, че аз съм го убил. В нощта, когато той изчезна, тя ме беше видяла да отивам в стаята му и да го отвеждам. Ако не й платях, щеше да изпрати тефтера в Едо и да бъда екзекутиран. Тя ви насочи към погрешна следа, като ви излъга, че Урабе е бил на Дешима, защото не искаше да разберете за мен, преди да съм й платил. Но аз нямах толкова пари. И затова я убих. Нямах друг избор… — гласът му бе пропит с унило отчаяние. Той се свлече на колене, отпускайки ръката, в която държеше пистолета. — Никога не съм целял да причиня зло някому. Нещата просто… се случваха.

— И като подпалихте къщата ми също, така ли? — попита Сано.

Ийшино тъжно кимна:

— Исках просто да съм сигурен, че никога няма да разкриете престъпленията ми… Нямах избор, никакъв избор.