Лора Роуланд - Урагири

— Няма време за обяснения — повтори Хюйгенс нетърпеливо. — Донесете кучето или момчето ще умре.

Стражите хукнаха навън. Докато ги чакаше, докторът отново се върна към спомените си.

Спаен се бе появил точно в момента на това нелепо убийство. Стъписан и ужасен, Хюйгенс побягна и се скри в жилището си. Дни наред стоеше и чакаше да дойде полицията или Спаен да поиска нещо от него. Но когато минаха седмици и не се случи нищо, той си позволи да повярва, че е избягнал наказанието и му е даден втори шанс. След инцидента с Тулп Хюйгенс се промени напълно. Прекара следващите двайсет години, изкупвайки греха си. Напусна бандата, престана с пиенето, залегна над уроците и завърши първи по успех в курса си. Спечели мечтаното преподавателско място в Лайденския университет. Канеха го за лекции в Рим и Париж. В частната си клиника лекуваше както изтъкнати личности, така и пациенти без пукнат грош. Ожени се за Джудит, роди им се син и Хюйгенс почти бе забравил своето злодеяние и мъжа, който бе запазил съучастнически тайната му. И точно тогава, след една лекция, когато Хюйгенс излизаше с група колеги от залата, забеляза във фоайето полузабравен призрак от миналото. Замръзна на място.

Ян Спаен се усмихна.

— Великолепна лекция, доктор Хюйгенс — каза той. Чертите му все още бяха красиви, тялото — силно, косите — златисти, а погледът — дързък и интелигентен. Би го познал навсякъде. Хюйгенс си даде сметка, че Спаен е дошъл да си прибере заема. — Имаме доста да си поговорим… — и отведе доктора в една пуста уличка. — Аз съм търговец в компанията „Ист Индия“, скоро корабът ми отплава отново. Търся добър лекар за екипа си. От лекцията ви разбрах, че сте специалист по травматични рани и тропически болести. Какво ще кажете?

Хюйгенс се вцепени, заекна:

— Но… аз не мога… Работата ми… семейството…

— „Герти“ ще отплава за Островите на подправките следващата седмица — каза Спаен. — Ще се видим тогава.

Хюйгенс нямаше друг избор, освен да приеме. Ако онова, което Спаен знаеше за него, станеше публично достояние, той и бездруго щеше да бъде съсипан. Напусна преподавателското си място и закри клиниката си въпреки протестите на семейството и колегите. Обзет от страх, че ще загуби любовта и уважението им, ги остави да си мислят, че е развил внезапна страст към далечните морски плавания. В онзи студен мрачен ден Хюйгенс за последен път видя съпругата и сина си, а животът на море се оказа по-ужасен, отколкото си бе представял — бури, пирати, отвратителна храна, болести; непрестанна заплаха от бунтове, безброй злополуки, военни стълкновения. Но Ян Спаен вирееше добре въпреки всички опасности. Ден след ден Хюйгенс трябваше да търпи дебелашките му шеги и закачки. Две години по-късно един холандски моряк му донесе новината, че Джудит се е споминала при някаква епидемия. Петер, неговият обичен син, бил пратен в бедняшки приют, където починал скоро след това. Всичко това нямаше да се случи, ако Хюйгенс не бе напуснал семейството си! Омразата му към Спаен се разрасна неимоверно. Професионалната етика забраняваше на доктора да отнема човешки живот и въпреки това той мечтаеше да убие Спаен…

Висок лай отвън обяви завръщането на стражите. Те внесоха в лечебницата игриво черно куче, вързано с въже за врата. С един-единствен удар по врата Хюйгенс го уби. Направи няколко бързи среза във врата му, извади дълга бяла жила, която продължаваше да пуска топла кръв в ръцете му, и я изплакна в кофа с чиста вода. После се обърна към Нирин:

— Седнете на масата и си запретнете ръкава, за да мога да прелея част от вашата кръв на сина ви.

Извади от медицинската си чанта две малки сребърни канюли — с по един тъп и един подрязан под ъгъл край. Мислено отправи молитва операцията да протече успешно. Щеше да прелее кръв от близък роднина на пациента, което в повечето случаи увеличаваше шансовете за успех, но невинаги. Неясно защо, но невинаги.

Хюйгенс опипа с пръст студената, безчувствена ръка на младежа и намери една вена. Проникна в нея с острата част на канюлата и я свърза с кучешката жила. По същия начин свърза жилата с другата канюла, която пък заби в тялото на Нирин. Кучешката жила почервеня, когато кръвта на заместник-началника потече по нея. Отвън долитаха гласовете на стражите, които бяха отишли да скрият останките на кучето — поредната тайна на Дешима. В лечебницата цареше изпълнена с очакване тишина. Нирин наблюдаваше лицето на сина си. Хюйгенс усети как пулсът на момчето постепенно се усилва. Цветът му се възвърна; клепачите му трепнаха и той отвори очи.