Лора Роуланд - Иредзуми

— Ще ви покажа къде стана — каза свещеникът от храма Канон в Асакуса. Някогашен пазач в замъка Едо, той имаше масивни и сурови черти — като желязна бойна маска. Лявата му ръка бе ампутирана — явно това бе причината за замонашването му. Хирата и свещеникът излязоха от храма и поеха по Накамиседори — широката алея, която водеше от главната зала за богослужения до големия яркочервен портал. Спряха пред една чайна и бившият дворцов пазач посочи към единия й край, точно при ъгъла на двете съседни улици:

— Според показанията на самата Харуме тя е стояла ето там. Кинжалът е долетял от тази посока — той посочи диагонално към отсрещната страна на Накамиседори — и е ударил тук — той докосна един тесен процеп в дъсчената стена на чайната. — Острието е пронизало ръкава на сокушицу Харуме. Ако е била малко по-близо, е щяла да бъде сериозно ранена… или убита.

— Какво стана с оръжието? — попита Хирата.

— Нося го… — свещеникът извади увит в хартия пакет. Хирата го отвори и намери вътре къс кинжал с наточено острие. Дръжката бе омотана с черна памучна връв. Беше от евтините оръжия, използвани от простолюдието, и се продаваше навсякъде.

— Ще го задържа — каза той, уви отново ножа и го тикна в пояса си, макар че почти не се надяваше да открие собственика. — Имало ли е някакви свидетели?

— Търговци надолу по улицата са забелязали бягащ мъж в черно наметало и качулка… — сърцето на Хирата трепна от вълнение — нападателят е бил в същите одежди като убиеца на Чойей! — За жалост никой не е огледал добре извършителя и той е избягал — добави свещеникът.

— Имате ли някаква друга информация? — попита Хирата, без да храни особена надежда.

— Имената на всички, присъствали на празненството в двореца. Събрах жените и придружителите им в храма и взех показания от тях, както си му е редът.

Той му подаде книгата. От списъка на петдесет и трите спътнички на Харуме му се наби в очи едно име — Ичитеру. Усети как стомахът му се преобръща. Сочейки към името на доскорошната си любовница, той попита:

— Какво ви каза тя?

Свещеникът отгърна няколко страници и намери нейните показания.

— Че е пиела чай надолу по улицата, когато е чула писъка на Харуме.

— Нека пак да погледна този списък — щом видя, че главният пазач Кушида също фигурира в него, Хирата въздъхна с облекчение. — Какво е разказал Кушида?

— Той бе толкова съкрушен, че не е успял да опази сокушицу Харуме, че въобще не можах да го разпитам, както трябва — отвърна свещеникът.

— Някой друг видял ли го е?

— Не. Те се разделили, за да съпроводят дамите из околността. Всеки е предполагал, че Кушида е с някоя от останалите групи — свещеникът се навъси. — Познавам пазача от времето, когато работех в замъка Едо. Нямах основание да предполагам, че е един от вероятните нападатели или че някога може да бъде преследван от закона. Иначе щях да се опитам да разбера къде е бил. Съжалявам, че не ви бях особено полезен.

— Няма нищо — отвърна Хирата. — Вие ми казахте онова, което исках да знам — бе убеден, че кинжалът е бил хвърлен срещу Харуме от същия човек, който е сложил отровата в мастилницата й и по-късно е убил Чойей. Кушида разполагаше с много възможности да извърши тези престъпления и нямаше алиби. Хирата предчувстваше как победно ще си възвърне благоволението на Сано.

Само трябваше да открие Кушида.

В района на даймио отряд войници, които придружаваха един-единствен паланкин, спряха пред портата с герб, изобразяващ два лебеда. Началникът им обяви:

— Съпругата на сосакан сама би желала да посети владетеля Мияги.

Един от стражите на Мияги отвърна:

— Моля, почакайте, докато уведомя даймио, че има посетител.

Вътре в паланкина Рейко трепереше от радостна възбуда. По-рано същата сутрин чрез братовчедка си Ери бе успяла да си уреди среща и с Ичитеру. Докато чакаше, Рейко стискаше в ръце кутия със сладки, които бе донесла като любезен дар за семейство Мияги. Обстоятелствата й предоставяха великолепен повод да ги посети. Тя нетърпеливо надзърна през прозорчето на паланкина към портите на Мияги. Накрая се появи един слуга.

— Господарят и господарката Мияги ще приемат госпожа Сано в градината — каза той.

Рейко стисна кутията със сладките и слезе от паланкина. Нареди на антуража си да я чака отвън и последва слугата в имението на даймио. Прекосиха двора и минаха през друга порта, а от там — във вътрешната градина, където растяха огромни борове. Тук цареше странен покой. Слънчевата светлина се процеждаше между вековните дървета и хвърляше дебели сенки. Хубаво младо момиче прокарваше с гребло прави успоредни линии в леха с бял пясък. Друго хвърляше трохи на оранжеви шарани в езерото. В беседката една по-възрастна жена с невзрачно сурово лице седеше и шиеше. Мъж на средна възраст, облечен в избеляло синьо памучно сетре, бе коленичил до цветна леха и поливаше растенията, като с черпак загребваше вода от дървено ведро. Внезапно Рейко бе обзета от страх въпреки стражите, които я чакаха отвън. Тя познаваше престъпници само от съда, където ги бе гледала без всякакъв риск. Сега зловещата атмосфера в имението на Мияги я предупреждаваше, че не е в свои води. Щеше ли да се справи с нелеката си и задача да изкопчи нужната информация? Дали владетелят Мияги щеше да прозре истинската причина за посещението й?