Лора Роуланд - Иредзуми

— Почитаемата госпожа Сано Рейко — обяви слугата.

Всички се обърнаха към нея. Греблото спря насред браздата; момичето, което хранеше рибите замръзна с протегната ръка. Владетелят Мияги застина с черпак във въздуха, а ръцете на жена му замряха неподвижни върху ръкоделието. Докато я разглеждаха с безизразно мълчание, тя почти виждаше нишките, които ги свързваха, също като в мрежа. Даймио и двете млади момичета се придвижиха и застанаха до беседката, където седеше госпожа Мияги. Рейко потисна страха си и се приближи до домакините. Госпожа Мияги се поклони.

— Вашето присъствие е чест за нас… — и се усмихна, разкривайки почернените си зъби.

Докато траеше задължителният ритуал на представяне, Рейко възвърна самообладанието си.

— Дойдох да ви благодаря за красивото сандъче с шевни принадлежности, което ми изпратихте като сватбен подарък — каза тя, изтъквайки привидната причина за посещението си. — Моля, приемете това в знак на искрената ми признателност.

— Много благодарим — отвърна Акико. Една от наложниците пое пакета на Рейко. А на другата господарката Мияги каза: — Орехче, донеси чай за нашата скъпа гостенка — и двете момичета бързешком се отправиха към къщата. Мияги Акико разкърши рамене и каза: — Човек се схваща от дълго седене, пък и вие сигурно сте изнервена след това пътуване с паланкин. Елате да се разходим из градината.

Рейко се бе чудила какъв повод да намери, за да остане по-дълго у семейство Мияги, а сега, макар че планът действаше, тя копнееше да си тръгне колкото се може по-скоро. Черните очи на Акико блестяха с хищен интерес. Рейко отстъпи… и се блъсна в даймио, който се бе приближил и бе застанал от лявата й страна.

— Прекрасна като пролетен сняг върху вишневи цветове — изрече той провлечено.

Обградена от своите домакини, Рейко изобщо не се почувства поласкана от комплимента, който внушаваше упадък на красотата. Намираше владетеля Мияги за отблъскващ с тази негова отпусната кожа, увиснали клепачи и прегърбена стойка. Той ли бе бащата на нероденото бебе на сокушицу Харуме? Как е могла тя да понася докосването му?

— Предложението за разходка из градината звучи неустоимо примамливо — рече тя напрегнато и пое надолу по пътеката. Искаше да се отдалечи от извратената аура на двамата съпрузи, но те и двамата крачеха тъй близо до нея, че тя почти чувстваше горещия дъх на даймио върху тила си и долавяше зле прикритата агресивност на госпожа Мияги. Рейко съжали, че не бе влязла с охраната си. Напрегнатостта изтласка от съзнанието й плановете, как да разпита владетеля Мияги. Сега затърси подходяща реплика да започне непринуден разговор.

— Градината ви е възхитителна — каза тя. — Толкова е… елегантна — довърши тя непохватно.

Мияги Акико каза:

— Но аз предполагам, че градината на сосакан сама е много по-хубава.

Рейко реши да се възползва от това начало.

— За съжаление мъжът ми не разполага с много време за разходки из природата. Ангажиран е с неотложни въпроси. Може би сте чули за произшествието, което прекъсна сватбеното ни тържество?

— Наистина. Твърде неприятно — каза госпожа Мияги.

— О, да — въздъхна даймио. — Сокушицу Харуме. Вероятно страданията й са били неописуеми… — в усмивката му се прокрадна похотливост. — Ножът, който разрязва меката й кожа… бликащата кръв… отровното мастило, проникващо в младото й тяло… конвулсиите и умопомрачението… Болката е върховно усещане, а страхът е най-силното чувство. Да, в смъртта има неповторима красота!

Рейко усети тръпки на ужас, когато осъзна, че вкусовете на владетеля Мияги надхвърлят в значителна степен границите на нормалното и стигат много по-далеч, отколкото двамата със Сано бяха подозирали. Тя си спомни един процес, който баща й не й бе позволил да гледа. В него някакъв търговец бе удушил една проститутка по време на сношение, за да постигне върховно плътско удоволствие чрез смъртта й. Дали владетелят Мияги бе търсил същото с Харуме, опиянявайки се — макар и от разстояние — от нейната агония?

Рейко се престори, че не забелязва нищо необичайно в отговора му, и каза:

— Бях много опечалена от смъртта на сокушицу Харуме. А вие?

— Някои жени обичат да дразнят и да предизвикват, непрекъснато флиртувайки с опасността… — мрачна, зловеща възбуда обагри превзетия провлечен говор на даймио. — Те си просят смъртта.

Сърцето на Рейко подскочи.

— Смятате, че сокушицу Харуме е била… такава жена ли?

Вероятно осъзнала, че съпругът й говори твърде свободно, госпожа Мияги се намеси: