Лора Роуланд - Иредзуми

— Рейко сан — за нейно учудване Сано коленичи в краката й. — Аз подцених уменията ти и те моля да приемеш извиненията ми. Ако бях наполовина умен колкото теб, щях навреме да открия заговора на Янагисава и да предотвратя доста беди… Но аз бях глупав. И сляп. И упорит. Трябваше да те послушам още от самото начало, а не тъй прибързано да отказвам помощта ти…

Рейко се втренчи в него с недоумение. Самурай да се унижава пред жена и да признава, че е сгрешил? Тя искрено се възхити на мъжеството му, защото знаеше, че се изискват повече смелост и сила на характера да признаеш грешките си, отколкото да се сражаваш с меч. Ледът на съпротивата й към Сано започна да се топи.

— Трудно ми е да се доверявам на хората — продължи Сано. — Винаги се опитвам да правя нещата сам — отчасти защото не искам да навредя на никого, но и защото смятам, че ще се справя по-добре от останалите — страните му поруменяха и той заговори по-бързо, сякаш искаше да свърши, преди да е изчерпил смелостта си. — Ти ми показа какъв самозаблуден глупак съм. Права си била, че не си искала да се откажеш от разследването и да оставиш съдбата си в мои ръце. Няма да те обвиня, ако предпочетеш да се върнеш вкъщи при баща си, вместо да живееш с мен. Ако искаш развод, няма да те спра. Но ако ми дадеш време, ако ми дадеш втори шанс, може би ще стана любящият съпруг, който ти заслужаваш… — той пое дълбоко въздух и издиша шумно: — Искам да останеш. Защото те обичам, Рейко — очите му пламтяха. После той извърна поглед. — И имам… нужда от теб.

Рейко полагаше усилие да разбере всяка негова дума. Седеше съвсем неподвижна, без да смее дори да си поеме дъх. Сано очакваше решението й и с тревога се опитваше да разгадае изражението й. Вълнение задави Рейко; думите отказваха да излязат, затова тя отговори по единствения възможен начин. Протегна ръка към Сано. Цяла вечност мина в безмълвно вглеждане и размяна на неизказани мисли. После от гърдите на Сано се изтръгна тежка въздишка.

— Няма да е лесно — каза той. — И двамата ще трябва да се променяме. Ще изисква време и… търпение. Но ако ти си съгласна, аз съм готов да опитаме.

— Да, съгласна съм — прошепна Рейко.

Сега Сано я притегли към себе си и пое лицето й в дланите си. Тя осъзна, че за нея това е първата проверка на брака им. Пламенно се притисна в него.

Ръцете му я обгърнаха. Започна да гали с безкрайна нежност косите й, врата й, раменете й. Окуражена, Рейко докосна голата кожа при деколтето на кимоното му. Ръцете му обгърнаха талията й. С вплетени погледи те пристъпиха към футона. Сано докосна кока й и косите й се спуснаха, освободени от гребените. Тя го остави да развърже пояса й, но когато той се опита да свали долните кимона, се дръпна. Никой мъж досега не я бе виждал гола и тя се страхуваше от критичния му поглед, особено ако трябваше да остане така, докато той все още бе с дрехи. Сано веднага отстъпи.

— Извинявай — каза и сякаш прочел мислите й, развърза собствения си пояс. После свали кафявото кимоно и бялата си долна роба. Рейко се втренчи в него удивена. Белези бяха нашарили загорялата му кожа върху изваяните мускули на ръцете и гърдите му, плоския му стомах. Кожата на прасците му бе розова и люспеста, възстановяваща се след изгаряне. Останал единствено по препаска Сано изглеждаше като оцелял след войни и пожари. Прониза я нежна болка. Тя докосна голям тъмен струпей под дясната му ключица.

— Какво ти се е случило? — попита тя.

С печална усмивка той отвърна:

— Рана от стрела, докато бях в Нагасаки.

— А изгарянията?

— Човекът, който застреля един холандски търговец, се опита да осуети разследването, като подпали къщата ми.

Рейко докосна дълга ивица изпъкнала плът върху горната част на лявата му ръка. Раната бе дълбока.

— А това от какво е?

— Спомен от убиеца Бундори.

— А тези? — Рейко проследи другите белези върху лявото му рамо и предната част на дясната му ръка.

— Бой с мечове с един предател, който нападна шогуна, и с един убиец, който се опита да ме премахне — без да каже нещо повече, Рейко разбра, че Сано бе победил и двамата си противници. Подвизите му я впечатляваха, както и смелостта му да рискува живота си в името на дълга. Непонятно защо Сано изглеждаше по-скоро покрусен, отколкото горд от делата си. — Съжалявам, че видът ми те отблъсква.

— Не! Нищо подобно! — побърза да го увери Рейко. Грозните белези бяха символ на всичко, което ценеше у Сано, но знаеше, че думите нямаше да прозвучат достатъчно убедително. Забравяйки за собствената си свенливост, тя свали одеждите си, разголвайки слабото си тяло и малките си щръкнали гърди. Хвана ръцете на Сано и ги положи върху талията си.