Лора Роуланд - Иредзуми

— Моята братовчедка Ери ми спомена тази сутрин за един слух, който се носел из двореца. Очевидно майката на шогуна е имала връзка с Харуме, която е завършила зле. Тя е написала писмо на Харуме, в което я заплашвала да я убие, и затова всички смятат, че господарката Кейшо е убийцата. Само че съпругът ми е под натиск по-бързо да разреши случая и ако разбере за слуховете и намери писмото, може да реши да обвини господарката Кейшо. Но ако тя е невинна и се окаже, че той е сгрешил, ще бъде екзекутиран за измяна. А аз като негова съпруга ще умра заедно с него… Не мога да завися единствено от това, дали съпругът ми ще разкрие истинския убиец…

Музиката на кото зазвуча по-ведро и сенсей Фукузава кимна.

— Е, добре, ще се опитам да ти помогна… — докато свиреше, той съзерцаваше една увеселителна лодка по езерото. — С наложниците разговаряхме доста през изтеклия месец. Между тях често избухваха скандали, а и жените наистина клюкарстват непрестанно; само че не мога да си спомня нищо необичайно, което да са казали или сторили. Не си спомням да съм се запознавал със сокушицу Харуме. Съжалявам. Май си се старала за нищо. Моля те, прости ми.

Първоначално Рейко се натъжи, а впоследствие се ядоса на себе си. Беше надценила детективските си способности. Не можеше да победи Сано в собствената му игра! Тя с горчивина си даде сметка, че всъщност се мъчи да намери убиеца на Харуме, за да угоди на съпруга си, да го накара да я харесва и уважава.

Внезапно музиката свърши с един неблагозвучен акорд.

— Чакай малко — каза сенсей Фукузава. — Все пак нещо си спомних. Беше много особено; как можах да го забравя? — Рейко отново се обнадежди. — Видях някого във вътрешното крило, дето въобще не му е мястото там. Беше… чакай да видя… май беше преди два дни.

— Но Харуме вече е била мъртва! — възкликна Рейко. И отново надеждите й угаснаха.

— Знам, мило дете, че сигурно той не е убиецът, но може и да има нещо общо с убийството. Точно така… Беше след последния ми урок… Видях го в коридора. Не, сигурен съм, че имаше нещо нередно в цялата работа!…

— И кого видяхте? — нетърпеливо попита Рейко.

— Актьора Шичисабуро от театър Но.

Рейко бе объркана.

— Любовникът на дворцовия управител? Но той не е сред заподозрените. И как е влязъл във вътрешното крило?

— Съмнявам се, че някой друг го е познал, освен мен — каза старият музикант, — защото бе предрешен като млада жена, носеше перука с дълга коса и женско кимоно. Шичисабуро често играе момичета в театъра… Той е съвършен, когато имитира маниерите им. Изглеждаше така, сякаш цял живот е живял във вътрешното крило…

— Тогава как разбрахте, че е той?

Сенсей Фукузава се изкиска.

— В продължение на много години аз изпълнявах акомпанимента към различни пиеси. Гледал съм стотици актьори. Мъж, който играе жена, винаги се познава по някаква дреболия, която остава незабелязана за публиката. Но аз имам остър поглед. Дори и най-добрият онагата 29 29 Актьор, изпълняващ женски роли в класическа японска драма — Б.пр. не може да ме измами. В случая с Шичисабуро това бе неговата походка. Стъпките му бяха твърде тежки за жена с неговия ръст. Веднага си казах: „Това е момче, а не момиче!“

— А защо сте сигурен, че е бил Шичисабуро, а не някой друг мъж? — попита тя.

— Шичисабуро произхожда от стар почитан род на актьори — каза сенсей Фукузава. — Поколения наред те са развивали характерни техники на сценично поведение — ненатрапчиви жестове, модулации на гласа, които могат да бъдат разпознати само от експерти по драма Но. Гледал съм много изпълнения на Шичисабуро. Когато зави зад ъгъла пред мен, видях как повдигна подгъва на робата си с маниер, измислен от неговия дядо, за когото често съм осигурявал музикален съпровод. Бях любопитен и затова го последвах на разстояние. Той се огледа, за да види дали някой не го наблюдава, но не ме забеляза — лошото зрение е характерно за фамилията им, макар че всички са обучени да играят така, все едно виждат добре. Запъти се направо към покоите на господарката Кейшо. Влезе, без да чука, и остана вътре няколко минути. Аз чаках зад ъгъла. Когато излезе отново, криеше нещо в ръкава си. Чух шумолене на хартия. После бързо прекоси женското отделение и се вмъкна в една стая в края на коридора… — „Стаята на Харуме“, помисли си Рейко. — Опрях ухо до стената продължи сенсей Фукузава. — Чух Шичисабуро да рови нещо вътре. Когато излезе, беше с празни ръце. После изчезна. Трябваше незабавно да докладвам за онова, което бях видял, но бях толкова зает да приключа уроците и да се сбогувам с наложниците, че изобщо забравих за това.