Лора Роуланд - Иредзуми

Янагисава се изправи. Сано и Хирата също станаха и с поклон се сбогуваха с шогуна. Отвън пред двореца Хирата каза:

— Защо Янагисава се преструва тъй старателно? Сигурно има нещо наум. Няма да приемете помощта му, нали?

Сано се намръщи.

— Може да е решил да сключи примирие — каза той и двамата прекосиха градината.

— Сумимасен — извинете, но не мога да го повярвам!

— И аз — отвърна Сано. — Ще пратя шпиони да го следят. А сега, за да пестим време, по-добре да се разделим и да разпитаме поотделно главния пазач Кушида и сокушицу Ичитеру. Кого искаш?

Хирата придоби замислено изражение.

— Моят прадядо и прадядото на Кушида са се сражавали заедно в битката при Секигахара 16 16 Състояла се е на 21.10.1600 г. В нея първият шогун от клана Токугава — Йеясу (1542–1616), разгромява феодалите от западните провинции и възцарява най-дългия мир в страната — Б.пр. . Семействата ни все още си правят взаимни посещения по Нова година. Не съм много близък с Кушида — той е четиринайсет години по-голям от мен, но двамата се знаем, откакто се помня.

— Тогава по-добре вземи сокушицу Ичитеру — каза Сано, — за да не си пристрастен в разследването. Една от придружителките на наложницата е момиче на име Мидори — продължи той след кратка пауза. — Познавам я от първото си разследване. Дъщеря е на владетеля Ниу, даймио на провинция Сацума. Тя ми помогна да разкрия убиеца на сестра й, заради което семейството й я заточи в отдалечен манастир. По-късно използвах връзките си, за да я върна обратно в Едо и да й осигуря пост като придворна в двореца. Оттогава не съм я виждал, но наскоро получих писмо от нея — пишеше, че ми е безкрайно благодарна и иска да ми се отплати… Непременно говори с Мидори и й кажи, че работиш за мен. Може би ще ни даде полезна информация, какво става във вътрешното крило.

Двамата се разделиха.

Сано яздеше през тесните улички на търговския квартал Нихонбаши, плътно застроен с работилници, сергии и дюкяни. Началникът на дворцовата стража му бе съобщил, че откакто е отстранен, главният пазач Кушида се върти все около академията за бойни изкуства на Сано. По ирония на съдбата разследването бе отвело личния следовател на шогуна в района, където се намираха родният му дом и школата, основана от покойния му баща. Някога и той бе преподавал в нея, даже кроеше планове за развитието й след оттеглянето на баща си, но когато постъпи на работа в силите на реда, старецът прехвърли школата на Аоки Коемон, един от учениците си. Майката на Сано не бе пожелала да се премести при него в замъка Едо и все още живееше в помещенията зад училището. Сано бе похарчил голяма част от заплатата си за подобрения в школата — вечно течащият керемиден покрив бе заменен с нов, фасадата бе прясно измазана с бял хоросан, нова, по-голяма табела обявяваше името на академията. Сега с гордост влезе вътре. В залата няколко редици самураи, облечени в бели памучни униформи, размахваха дървени мечове, тояги и копия в тренировъчен бой. Крясъци и тропот отекваха в гръмка какофония — шума, на фона на който бе минало цялото детство на Сано. Познатият тежък мирис на пот и масло за коса бе пропил въздуха. В школата вече тренираха повече от триста ученици, а броят на сенсеите бе нараснал до двайсет.

— Сано сан! Добре дошъл! — посрещна го Аоки Коемон, приятелят му от детинство. Поклони се и после викна към групата: — Внимание! Нашият покровител е тук!

Боевете мигом стихнаха. В настаналата пълна тишина всички се поклониха на Сано. Той се почувства едновременно смутен и поласкан. Някога тук учеха само ронини или дребни васали от низши кланове. Сега идваха членове на най-приближените до Токугава семейства и близките на най-прочутите даймио — някои заради репутацията му, а други — с надеждата да спечелят благоволението му.

— Продължавайте работата си — нареди Сано.

Тренировките и шумът се възобновиха.

— Какво ви води насам днес? — попита Коемон.

— Търся Кушида Мацутацу.

Коемон посочи в дъното на помещението, където група ученици вземаха урок по нагинатаджуцу — изкуство за бой с копие — от един нисък слаб самурай. Неговото бамбуково тренировъчно оръжие завършваше с изкривено дървено острие, увито в памук.

— Ето го — каза Коемон. — Той е един от най-добрите ни ученици и често действа като инструктор.

Когато Сано се приближи, Кушида тъкмо показваше на групата определени удари. Изглеждаше около трийсет и пет годишен и носеше обикновен бял тренировъчен екип. Лицето му бе сбръчкано като на маймуна, с блестящи очи под надвиснало чело. Имаше дълги ръце и къси крака, които засилваха маймунския му вид. Изглеждаше твърде нелеп ухажор на една толкова красива млада жена, като Харуме.