Лора Роуланд - Иредзуми

Кушида подреди учениците си в две успоредни редици, клекна, стиснал копието в две ръце, и извика:

— Нападайте!

Учениците връхлетяха отгоре му с насочени напред копия. Нагината първоначално са били използвани от воини монаси; по-късно, преди петстотин години, враждуващите кланове масово са включвали копия във въоръжението на армиите си. Но с установяването на династията Токугава със закони бе забранено използването на нагината и малцина специалисти все още владееха това изкуство. Главният пазач Кушида очевидно бе достигнал съвършенство в използването на това оръжие. Сано го наблюдаваше с възхищение — в замайващо бърз танц Кушида се вряза сред своите нападатели и копието му светкавично повали няколко противници. Пазачът използваше всяка част на оръжието си — парираше удари с дръжката, разсичаше с обезопасеното острие и ръгаше с тъпия край. Все повече тела се строполяваха на пода наоколо, но Кушида сякаш бе концентрирал безкрайна енергия и продължаваше да се бие на живот и смърт. Би трябвало вече да е научил за смъртта на Харуме, помисли си Сано. Това ли бе неговият начин да изрази скръбта си? Или бе просто израз на склонността му към жестокост, която го бе тласнала към убийство?

Съвсем скоро всички ученици лежаха на пода сразени, стенещи и разтриващи натъртените места по телата си.

— Слабаци! Лениви дебелаци! — ругаеше ги Кушида. Беше се запъхтял; от обръснатото му теме капеше пот. — Ако това бе истинска битка, всички щяхте да сте мъртви. Трябва да тренирате по-усърдно! — после забеляза Сано, тялото му се стегна и той вдигна копие, сякаш се подготвяше за нова битка. — Сосакан сама, не ви отне много време да ме намерите, нали? Кой ви каза за мен? Онази крава, отошийори Чизуру?

— След като знаете защо съм тук, няма ли да е по-добре да излезем навън, за да поговорим насаме? — предложи Сано с многозначителен поглед към любопитните ученици.

Кушида сви рамене и пое към вратата. Движеше се със стегната походка; мускулите на тънките му ръце и крака бяха като стоманени въжета. От една дървена кофа си взе чаша вода. Сано го последва на верандата. Улицата бе изпълнена с несекваща върволица от селяни и самураи.

— Кажете ми какво се е случило между вас и Харуме?

— Защо да говорим за това, след като вече знаете? — Кушида хвърли на пода нагината, отпи жадно от чашата си и изгледа ядно Сано. — Защо просто не ме арестувате? Отстраниха ме от служба; вече съм опозорен, какво по-лошо може да ми се случи?

— Екзекуция — лаконично отвърна Сано. — Давам ви шанс да разкажете своята история за случилото се.

С въздишка на примирение Кушида остави чашата на пода, отпусна се назад и се облегна на лакти.

— Е, добре. Когато Харуме дойде в замъка, бях… силно привлечен от нея. Да, зная правилата и до онзи момент никога не ги бях нарушавал. Но сокушицу бе тъй красива, тъй жизнена и очарователна… — погледът му се смекчи от спомена. По-скоро на себе си, отколкото на Сано, добави: — В началото бях доволен просто да я виждам. Слушах я как разговаря с другите жени или взема уроци по музика. Когато излизаше от замъка, се включвах като доброволец в ескорта от войници само за да бъда близо до нея. Но скоро започнах да искам повече. Намирах си поводи да я заговоря, търсех пролука да видя голото й тяло… Започнах да я шпионирам. Стоях пред стаята й, докато се събличаше, и наблюдавах как сянката й се движи върху хартиената стена. После един ден тя случайно остави вратата на банята открехната. И аз съзрях раменете, гърдите и краката й… — изповядваше се Кушида смутено, а гласът му стана приглушен от благоговение. — И при тази гледка изчезна всякаква предпазливост в мен…

Дали Харуме неволно е оставила вратата открехната, или е играела с Кушида същата игра, която бе описала в дневника си?

— И вие й направихте предложение? — подсказа Сано.

Пазачът се навъси, сякаш ядосан на себе си, че бе говорил твърде открито. Прегърбен, с ръце на коленете, той впери поглед в пода и отвърна:

— Изпратих й писмо, в което й казвах колко й се възхищавам. Но тя изобщо не им отговори и започна да ме избягва. Опасявах се, че съм я ядосал, и й написах второ писмо, в което се извинявах за първото и я умолявах да ми позволи да й бъда приятел… — гласът на Кушида се напрегна; ноктите му се впиха в ръцете му. — Е, тя пак не ми отговори. От този момент нататък почти не я видях; тя престана да разговаря с мен. Бях толкова отчаян, че престъпих всякаква дисциплина и разум. Написах й ново писмо, в което й признах, че я обичам. Помолих я да избяга с мен, за да можем да бъдем заедно като мъж и жена за една нощ и после да умрем заедно и да живеем вечно в отвъдното. Цели пет мъчителни дни чаках отговор! Мислех, че ще се побъркам… — Кушида избухна в рязък, треперлив смях. — И тогава, докато крачех на пост по коридора, случайно се натъкнах на нея. Сграбчих я за раменете и поисках да знам защо не отговаря на писмата ми. Тя ми изкрещя да я пусна. Не ме интересуваше дали някой ще види, или ще чуе. Казах й, че я обичам, че я желая и че не мога да живея без нея. И тогава… — Кушида отпусна глава върху ръцете си. Талази от отчаяна мъка се излъчваха от тялото му. — … тя каза, че е трябвало да се досетя, че не споделя чувствата ми. И ми нареди да я оставя на мира — пазачът вдигна лице — маска на неутешима скръб. — Тя ме отблъсна! Толкова се разгневих, че ми причерня пред очите. Заради нея бях нарушил дисциплината, бях изложил на риск поста и честта си! Помня, че чух собствения си глас да казва „Ще те убия. Ще те убия!“, а тя се отскубна и избяга. Успях някак да се овладея, но скоро след това научих, че Харуме е докладвала за случилото се до най-малката подробност. Охраната ме изхвърли. Повече не съм я виждал — Кушида въздъхна шумно и хвърли поглед към оживената улица. — Край на историята.