Лора Роуланд - Иредзуми

— Колко време мина от последната ви среща до изхвърлянето ви от замъка? — попита Сано.

— Два дни. Достатъчно, за да може отошийори Чизуру да е чула оплакването на Харуме и да е уведомила началниците на стражата, за да ме накажат.

— А виждали ли сте някога това? — Сано извади от пояса си мастилницата — сега празна и измита — и я подаде на Кушида.

— Разбрах, че смъртоносната отрова е била в бурканче за туш. Това ли е? — пазачът сложи мастилницата върху дланта си, погали с връхчетата на пръстите си йероглифите, с които бе изписано името на Харуме, после върна мастилницата на Сано с гримаса на нетърпение. — Знам какво си мислите. Че аз съм я убил. Не разбирате ли? Тя ме презираше. Никога не би се татуирала заради мен. Пък и никога не съм виждал тази мастилница.

Харуме нямаше навика да ми показва подаръците от любовниците си.

— Значи сте знаели, че си има любовник?

— Само предполагам, щом е била убита по този начин… Как бих могъл да знам по-рано? Тя не ми се доверяваше.

— Но вие сте я следили, наблюдавали сте я, подслушвали сте разговорите й, може да сте се досетили. Ревнувахте ли, че не само ви е отблъснала, но и че си е имала друг? Виждали ли сте ги заедно, когато сте я съпровождали извън двореца? Вие ли отровихте туша, пратен от него?

— Не съм я убил! — Кушида грабна копието си и го размаха заплашително. — Не знаех нищо за мастилото. Разпоредбите забраняват пазачите да влизат в стаите на наложниците, освен когато е наложително, и в такъв случай трябва да не са сами. Не съм я убил, аз я обичах и никога не бих я наранил. И все още я обичам, дори сега. Ако беше жива, може би един ден щеше да се влюби в мен. Не съм имал причини да искам смъртта й.

— Ако се изключи фактът, че с нейната смърт обвиненията срещу вас отпадат и скоро ще ви възстановят на поста ви — напомни му Сано.

— Мислите ли, че ме интересува? Какво значение имат положението, парите и дори честта, когато Харуме вече я няма? Без нея няма живот за мен! — изкрещя Кушида. — Арестувайте ме, осъдете ме, екзекутирайте ме, ако искате — все ми е едно. Но ви заявявам за последен път: Не съм убил Харуме!

В този миг дотича пратеник от двореца. Носеше прът, на който се ветрееше знаме с герба на Токугава. С поклон към Сано пратеникът каза:

— Съобщение за вас, сосакан сама — и му подаде свитък в лакиран калъф.

Сано отвори калъфа и прочете сложеното вътре писмо, изпратено от доктор Ито по-рано сутринта. Трупът на Харуме бе пристигнал в моргата на Едо и докторът му съобщаваше, че ще извърши аутопсията, когато на Сано му е удобно.

След като се отби да види майка си, Сано се отправи към моргата, разсъждавайки пътьом над разговора си с Кушида. Колко лесно ревността на уязвения пазач можеше да е превърнала любовта му към Харуме в омраза. Но от онова, което бе видял, можеше да заключи, че ако е искал да убие, пазачът би използвал нагината, любимото си оръжие. А убийството на наложницата предполагаше хладен и нарочен, по-скоро женски умисъл.

Театралният район Сарувакачо се намираше точно до областта Гинза, наречена по името на разположената в близост сребърна мина на клана Токугава. Ярки табели рекламираха различни представления; от отворените прозорци на втория етаж на театрите долитаха музика и викове. В импровизирани кули върху покривите мъже биеха барабани, за да привличат публика. Хора от всякаква възраст и класи се редяха на опашки пред касите за билети; чайни и ресторанти бяха пълни с клиенти. Хирата остави коня си в една обществена конюшня и продължи пеша през шумните тълпи. По нареждане на Сано той вече бе пратил група от десетина помощници да издирват пътуващия амбулантен търговец Чойей. Друга група пък претърсваше вътрешното крило за остатъци от отровата или за други улики. Когато тръгна към женските жилищни помещения, за да разпита Ичитеру, той бе уведомен, че тя ще прекара деня в кукления театър Сацумадза. Колкото повече приближаваше, толкова по-учестено чувстваше да бие сърцето му от обхваналото го неясно безпокойство. Жените обикновено не го плашеха така, както господарката Кейшо и отошийори Чизуру го бяха изплашили предишната вечер; Хирата бе изпитвал удоволствието на много срещи с прислужници и дъщери на търговци, но жените на богатите или властните мъже му внушаваха дълбок респект, елегантната им красота събуждаше у него безнадежден копнеж. Двайсет и една годишният Хирата бе отложил плановете си за брак с надеждата един ден да се издигне достатъчно, че да се ожени за изискана дама, която никога няма да бъде принудена да робува като майка му, да поддържа къщата и да се грижи за семейството без помощта на прислуга. Като главен васал на Сано донякъде бе постигнал тази цел, но дамите от висшето общество все още го караха да се чувства недодялан, мръсен и нищожен.