Лора Роуланд - Иредзуми

Сано реши да не тръгва след Рейко — тъй разгневен, объркан и оставен с неудовлетворената си възбуда, само още повече щеше да влоши нещата между тях. Затова довърши вечерята си, макар че храната бе изстинала, а той бе загубил апетит. Унило се изправи, отиде в стаята си и се съблече.

Изкъпа се и после се уви в чист памучен халат. Мина нататък по коридора покрай празните стаи, където смяташе да прекара първата брачна нощ със съпругата си. Желанието още пулсираше в слабините му, въпреки свадата тя бе негова законна съпруга и той имаше право да изисква присъствието й в брачното легло. Можеше още сега да отвори вратата на стаята й и… Не, нали винаги бе мечтал за съпруга, която да го обича и да бъде негова опора. Не, утре ще опитат отново — той ще бъде нежен и мил, ще я предразположи, ще я опознае…

Сано неохотно се върна в спалнята си. Взе в ръка дневника, който бе намерил в стаята на Харуме. Легна на футона и притегли лампата по-близо. Облегна се на лакът и отгърна първата страница.

Като повечето жени Харуме бе почти неграмотна, но явно притежаваше природна дарба да разказва увлекателно:

Влизам във вътрешното крило. Стражите ме водят по коридорите като затворник към килията му. Стотици жени са застанали отстрани и ме гледат. Усещам, че ме мразят или презират! Сигурно се питат дали ще им отнема привилегиите, дали ще ги изместя от позициите им, дали ще им заграбя „тлъстия кокал“. Но аз вървя с вдигната глава. Може и да съм бедна, но съм по-красива от всички тях. В най-скоро време ще стана любимката на шогуна и тогава никой няма да смее да ме презира…

Нито една от историите не носеше дата, но тази, първата, вероятно бе написана точно след Нова година, преди осем месеца, когато Харуме бе пристигнала в замъка Едо. Сано прескочи пасажите, описващи обичайните дейности във вътрешното крило и все по-честите посещения на Харуме в спалнята на шогуна.

Дворецът е тъй пренаселен, че трябва да ядем и да се къпем на смени. Реша ли да ида в тоалетната, тя все е заета, а шумът никога не стихва, дори нощем, защото вечно някой говори, хърка, кашля или плаче. Копнея за уединение, но в същото време умирам от самота. Другите ме смятат за натрапница, а аз не мога да ги понасям.

Вчера беше много горещо, с гръмотевици, които тътнеха като рев на разгневени дракони. Ходихме на излет горе на хълмовете. Бях си сложила зеленото кимоно на върбови листа. Пихме саке и бяхме много весели, но внезапно плисна дъждът! Разпищяхме се и хукнахме към паланкините, а слугите тичаха наоколо и събираха храната. Какъв смях е да видиш как ония високомерни и надути кокони шляпат подгизнали като мокри кокошки! А иначе ми се подиграват, че съм имала селски маниери…

Снощи отново забавлявах негово превъзходителство. Бях си сложила червеното атлазено кимоно с йероглифите за късмет. Дано забременея от него, дано му родя син и бъда богата и щастлива до края на дните си, като Кейшо!

По-надолу сокушицу Ичитеру и главният пазач Кушида се появяваха в средата на дълъг списък, озаглавен „Нещата, които не ми харесват от живота в замъка Едо“:

39. Да ми се сервира жилавият, хванал кора ориз от дъното на съда, защото по-старшите наложници вземат най-хубавата храна.

40. Ичитеру, която се смята за по-добра от всички само защото е братовчедка на императора.

41. Кушида — ужасна напаст.

Сано усети, че все повече му се доспива. Отгърна последната страница.

Вчера ходихме на поклонение в храма Канон. Обичам квартал Асакуса, защото улиците са толкова оживени, че стражите и дворцовите служители не могат да ни държат изкъсо. Можем да им избягаме и да се разходим из пазара, да си купим храна и сувенири от сергиите, да чуем предсказание за съдбата си, да наблюдаваме поклонниците, свещениците, децата и гълъбите — свобода!

Бързам по тесните улички към странноприемницата. Както обикновено, вече има запазена стая за мен. Промъквам се през градината, стаята е в постройката в дъното — най-уединената. Влизам, затварям вратата и чакам. Скоро чувам стъпки по чакълената пътека. Спират пред прага на стаята ми…

Сано изведнъж се разбуди. Харуме бе използвала свободата си за тайни срещи.

… и виждам високата тънка сянка върху хартиения прозорец. На него има малка дупка и в нея се появява окото му. Той не говори, аз също. Преструвам се, че съм сама, и бавно смъквам наметката си. Развързвам пояса си и оставям горното и долното кимоно да се свлекат на пода, като стоя с лице към прозореца, за да може той да ме вижда, но без да срещам погледа му.