Лора Роуланд - Китаноката

— Може би — отвърна тихо тя.

Докато паланкинът я отнасяше от императорския дворец, мислите й се насочиха към друго неотложно събитие, за което скоро трябваше да каже на Сано.

В замъка Ниджо войници и слуги извършваха последни приготовления за пътуването до Едо прибираха дрехи и припаси, подготвяха конете. Дворцовият управител крачеше напред-назад по верандата на временното си жилище. Чу стъпки зад себе си, спря се и видя йорики Хошина, застанал на противоположния й край.

— Пратили сте да ме повикат — от несигурността в гласа му репликата му прозвуча като въпрос.

— Да…

Бавно поеха един към друг и се спряха при парапета. Отправиха погледи към градината, в която нямаше нито едно дърво.

— Значи заминавате — каза Хошина.

Янагисава кимна.

Присъствието на Хошина вля жизненост в духа и тялото му. След като бе отвел армията победителка обратно в Мияко и бе върнал император Томохито в двореца, те бяха отпразнували своето сдобряване, отдавайки се на необуздана страст.

— Искам да говоря нещо с теб — каза Янагисава. Настъпи неловко мълчание. После, с чувството, че се хвърля от висока скала право в бездната, продължи с глас, който прозвуча почти като шепот: — Искам да дойдеш с мен в Едо — това бе желанието и на Хошина, но той не каза нищо — Ще те направя мой главен васал — добави Янагисава.

— Ще сторите това? След като ви предадох? — недоверчивост напрегна гласа на Хошина.

— След като доказа верността си — поправи го Янагисава. Те си размениха дълъг изпитателен поглед. После, с меланхолична усмивка, дворцовият управител нареди: — Отивай да си приготвиш багажа.

Сано яздеше през Мияко към храма Кодай. Чувстваше се неловко. Рейко с охота бе дала съгласието си мъжът й да направи последно посещение на вежливост на Козери. Вятър поклащаше боровете, които се извисяваха над храмовите стени; облаци бяха закрили слънцето. Докато вървеше по о каменните пътеки и прекосяваше потъналите в покой градини, Сано се надяваше да приключи работата си с Козери делово, както очакваше от него и Рейко.

В двора чакаше паланкин с четирима носачи. По стълбите на метоха слизаше жена, облечена в синьо памучно кимоно. Носеше платнен вързоп. Бяла забрадка скриваше бръснатата й глава; Сано едва позна Козери. Тя го забеляза и забави крачка. Със сведени очи се отправи към паланкина, а Сано я последва.

— Къде отивате? — попита той.

Козери му хвърли свенлив поглед изпод полуспуснатите си клепачи.

— Напускам метоха.

— Защо? — още докато питаше, Сано вече знаеше отговора: той бе отклонил Козери от духовното й призвание. Погълнат изцяло от собствените у си грижи, не бе помислил как й се отразяваха техните срещи. Прониза го вина. — Ужасно съжалявам — каза след известна пауза.

Мимолетна усмивка пробяга по извърнатото лице на Козери.

— Вината не е ваша — каза тя. — Срещата с вас само ме принуди да призная онова, което винаги съм знаела — не съм подходяща за монахиня. Сега, когато левият министър вече не е между живите, няма причина да оставам тук.

— Дойдох да се извиня за неприятностите, които може би ви е причинило моето разследване.

— О, няма нищо — отвърна тихо Козери. — Аз трябва да се извиня, не биваше да ви мамя. Моля, простете ми.

— Къде отивате? — попита Сано.

— Засега ще живея в лятната вила на семейството ми. Преди няколко дни им казах, че искам да напусна метоха. Може би някой ден ще имам късмет да ми уредят нов брак… — в очите на Козери Сано прочете надеждата за добър съпруг, когото да обича, и за дете, което да замени изгубеното. Тя отвори вратата на паланкина и сложи вързопа си вътре. — Сайонара, сбогом, сосакан сама, желая ви всичко най-хубаво.

Двамата се разделиха с взаимно облекчение. После напуснаха храма Кодай — тя в паланкина, а той на коня си.

Слънцето се издигна в алени отблясъци над мъгливите хълмове около Мияко. Докато императорската столица все още спеше, през градските порти излезе шествие от войници пешаци, самураи конници, слуги и един-единствен паланкин и се отправи на изток по Токайдо. Ритъмът на конски тропот и крачещи нозе се смеси с утринните птичи трели. Влажна топлина струеше от земята, макар че едва доловима хладина във въздуха предизвестяваше настъпващата есен. Яздейки до Сано, Маруме каза:

— Беше си приключение, но с искрена радост ще се върна в Едо.

Янагисава изостана от мястото си някъде в началото на процесията, за да се изравни със Сано.

— Е, да се поздравим ли с добре свършената работа, сосакан сама?