Лора Роуланд - Китаноката

Томохито се втренчи несигурно в Сано. Личеше, че е готов да се подчини, но Момозоно извика:

— Н-не му вярвайте, ваше величество. Трябва да се научите да се п-пазите от х-хора, които искат да ви използват за с-собствените си цели. Вижте какво се случи само защото се доверихте на л-левия министър!

Сано се слиса. Дали Момозоно нямаше предвид десния министър? В края на краищата Ичиджо стоеше ли зад заговора?

— Коное бе мой приятел — възрази Томохито. — Аз исках да управлявам Япония и той ми помагаше. Закупи оръжия с парите от продажбата на имущество, събра армия, за да отхвърли режима на Токугава и да ми предостави властта. Преди да умре, планираше обсада на Мияко…

Челюстта на Сано увисна.

— Нима искате да кажете, че левият министър Коное стои в основата на въстанието? — въпреки удивлението си даде сметка, че това разкритие звучи съвсем смислено. Мотивите и средствата, които бе приписал на Ичиджо, бяха подходящи и за жертвата на убийството. Коное също е бил амбициозен човек, с влияние над императора. Неговото положение, както и това на Ичиджо, му е позволявало да обикаля и да събира войска. Освен това, ако бе останал жив и превратът бе успял, в качеството си на главен благородник на двора Коное щеше да управлява зад трона. Но положението му на агент на мецуке бе попречило на Сано да съзре тези съществени улики. Записките от тайната къща на Коное вероятно са били плановете му за организиране на преврата, а не бележки от наблюдението над къщата на владетеля Ибе. Един човек, способен да убие съпруга на Козери и после да преследва самата нея в продължение на петнайсет години, очевидно е бил достатъчно безумен да нападне Токугава. Сега Сано си спомни думите на Ичиджо: „Коное… трябваше да се сетя.“ И разбра, че Ичиджо си е дал сметка, кой е стоял зад заговора. Император Томохито бе казал, че вече няма нужда от Коное в смисъл, че след като вече е дал ход на въстанието, левият министър не е необходим за успеха му. Сано мислено се изруга, че не бе видял онова, което в настоящия момент му изглеждаше очевидно.

Принц Момозоно се приведе над императора; докато едната му ръка пърхаше като счупено крило, другата непохватно обгърна раменете на Томохито.

— Време е да в-видите фактите, ваше величество. Ден след ден аз слушах как левият министър възхваляваше дедите ви, които са властвали над Япония. Н-наблюдавах как наетите майстори по бойни изкуства ви обучават на бой с м-меч и ви убеждават, че сте велик воин. Той смяташе, че не разбирам какво прави. Чувах го как ви пълни главата с м-мечти за слава, докато вие се съгласите, че трябва да оглавите въстание против б-бакуфу.

— Това бе моя идея — възрази Томохито, но на намусеното му лице се изписа съмнение. — Той просто ми помагаше да следвам съдбата си.

Принц Момозоно поклати глава.

— Вие бяхте твърде здраво впримчен в к-капана на левия министър, за да забележите какво си м-мърмореше всеки път, когато описваше п-прекрасното бъдеще, щом императорският д-двор си възвърне върховната власт. Но аз го чувах. Той си к-казваше: „И тогава тя ще се влюби в мен. Щ-ще бъде принудена да ми се п-подчинява като на съпруг и г-господар.“ Та той планираше бунт, за да постигне власт над жената, която го бе напуснала!

— Правеше го за мен! — настоя Томохито, като биеше пети в пода на верандата, а по страните му се стичаха сълзи.

Значи обсадата на Мияко не е била замислена като стъпка към политическата власт, а за да задоволи една обсебваща любов. „Постижението“, което Коное бе споменал пред Козери, не е било повишението му в пост, а „специалният случай“, който Коное е искал да отпразнува с нея, не е било възнаграждението за това, че е издал на властите един предател. В последното си писмо до Козери левият министър бе загатнал за мястото на бунта, което му е било известно, защото той самият го е бил избрал.

Момозоно коленичи до императора.

— Н-не можех да оставя л-левия министър да ви въвлече в беда, затова г-го убих…

Сано бе ужасен. Той се нуждаеше от тези самопризнания, но не тук, където нямаше нищо, което би могло да възпре Момозоно да убие за пореден път, за да защити императора и да отстрани служителя на бакуфу, пред когото току-що бе признал вината си в убийство.

— Ти си убил левия министър? — възклицанието се изтръгна от Томохито. После в очите му се мярна тревожен спомен. — В нощта на убийството на Коное ти вече беше в езерната градина, когато аз дойдох. След като намерихме тялото му, ти ме попита къде съм бил, преди да се срещнем. Аз ти отговорих „в читалнята, съвсем сам“ и се уговорихме да казваме, че сме били там заедно. Когато умря онзи, другият, аз бях сам в залата за богослужения и ти обеща да кажеш, че сме били заедно. Мислех, че го правиш заради мен. А всъщност ти си се нуждаел от алиби! — той скочи и започна да налага принца с юмруци, като крещеше: — Опитал си се да ми съсипеш бъдещето! Как смееш!