Лора Роуланд - Китаноката

— Джин! Джин!… Дж… — но не успя да оформи с пръсти идеограмата. — Моля! — прошепна той. — Милост! — гръбнакът му поддаде и той рухна. Волята на Момозоно сви белите му дробове; сърцето му сякаш бе готово да експлодира. Ушите му кънтяха, едва успя да чуе Томохито, който викаше:

— Не, Момочан, недей!

— Отдръпнете се, ваше величество! — нареди принцът.

Слаб шум от тичащи нозе достигна до остатъците от съзнание на Сано, когато императорът се отдръпна пълзешком.

— Помощ! — извика Сано.

Гласът му бе предсмъртен шепот, който не можеше да се откъсне от гърлото му. Маруме, Фукида и войниците на Токугава бяха там далеч на бойното поле. Момозоно се надвеси над Сано и задиша шумно — поемаше въздух първо със свистене, после с хриптене и накрая на огромни глътки. Сано почувства как последните му сили го напускат. Мощта на киай го парализира. Не можеше да предизвика и най-слабо трепване на мускул, нито да издаде и най-тих звук.

Жадното дишане на Момозоно престана. Той застина неподвижен, втренчен в Сано. В мрака на очите му се завихриха енергийни потоци. Силата, която се излъчваше от него, продължи да се усилва, докато в нощта отекнаха мощни барабанни удари и целият космос сякаш всеки миг щеше да се срути. В този миг устата на Момозоно се отвори тъй широко, че разкри всичките му зъби около зейналата черна паст на гърлото му. Безпомощен, Сано гледаше как принцът вдишва огромна глътка въздух. Дори когато мислите му се размиха в бъркотията от болка и ужас, той отчаяно се бореше да остане в съзнание. Пътят на Воина постановяваше, че един самурай трябва да посрещне смъртта достойно.

Поетият въздух изпълни мършавите гърди на Момозоно и той се приготви да освободи своята мощ докрай. Със стоическо спокойствие Сано се остави на неизбежното.

Но вместо да издаде оглушителен вик, Момозоно изхърка. Напрежението във въздуха се разпадна като спукан сапунен мехур; трептенето секна. Тревога замени дивата свирепост в очите на принца. Олюлявайки се, той пристъпи напред. После на лицето му се изписа недоумение и той се строполи по очи на верандата. На гърба му се появи червено петно, което бързо се разрасна около малък разрез в кимоното му. Над безжизненото тяло стоеше спасителят на Сано — дворцовият управител Янагисава.

Той се приведе, дишайки тежко, все едно беше тичал през целия път от бойното поле до тук. От острието на меча в ръката му капеше кръвта на принца. Вълна от признателност и облекчение заля Сано. Лицето на Янагисава бе смъртнобледо между огромните синини; тялото му се тресеше в резултат от жестоката борба да се приближи и да промуши човека, владеещ силата на киай. Но устните му бяха разтеглени в лъчезарна язвителна усмивка.

— Веднъж ти ми каза, че съм майстор на удара в гръб — каза той на Сано. — Не се ли радваш, че се оказах достоен за реномето си?

В деня, преди Сано да отпътува от Мияко, двамата с дворцовия управител отидоха да се сбогуват официално с императорския двор. Обон бе приключил и свежият вятър бе разпръснал дима от големите огньове на открито. Облаци разсейваха ярката слънчева светлина и хвърляха трептящи сенки в двора пред залата на моравия дракон. Коленичили в редици, благородниците бяха застинали неподвижно, докато барабаните биеха в бавен тържествен ритъм. В тази утрин, два дни след като армията на Токугава бе потушила въстанието, в императорския дворец цареше ведро спокойствие. Вътре император Томохито седеше в своя покрит с балдахин павилион. Сано и Янагисава коленичиха на верандата срещу него, обградени от двете страни от ескорта си. Поклониха се в тържествена почит. Шошидай Мацудайра каза:

— Негова светлост дворцовият управител и сосакан сама са дошли да се сбогуват с императорския двор — гласът му трепереше; той имаше вид на болен. Янагисава го беше порицал, че е допуснал заговорът да се осъществи буквално под носа му. Скоро Мацудайра щеше да бъде свален и управлението на Мияко щеше да бъде поверено на друг роднина от клана Токугава.

От своето място в подножието на трона десният министър Ичиджо се обърна към Янагисава и Сано:

— Благодарим ви, че дойдохте и разрешихте с тежките проблеми на нашата столица.

Зад вежливия му маниер Сано долови смесица от облекчение, че ги вижда да си тръгват, и потиснато въодушевление. Според слуховете повишението на Ичиджо в ранг главен императорски съветник щеше да бъде обявено в най-скоро време. Той бе постигнал целта на живота си.