Лора Роуланд - Китаноката

— Н-направих го, за да ви спася! Ако бях с-сигнализирал бакуфу за деянията на Коное, нямаше да повярват на мен, идиота. Не ми оставаше нищо друго, освен да го убия. Не знаех, че въстанието ще избухне и след смъртта му! — вдигайки непохватните си ръце, за да се предпази, Момозоно неволно удари Томохито по бузата и с това още повече го вбеси.

— Ще те убия! — изрева Томохито.

— П-престанете! — Сано дръпна императора встрани от принца, обзет от страх, че Момозоно ще се обърне срещу своя братовчед за това, че не оценява стореното от него. За миг се замисли дали да не посече принца, чиито престъпления заслужаваха смъртна присъда, но му се струваше нечестно и реши, че е по-добре да залови Момозоно без насилие.

Застанал на колене, с глава, която непрестанно се тресеше, Момозоно изкрещя:

— Ако въстанието успееше и л-левият министър Коное се домогнеше до в-властта, той щеше да ме прати в изгнание, както го стори преди години. А завършеше ли с неуспех, ваше величество щеше да бъде екзекутиран. Тогава к-какво щеше да стане с мен?

Себичността бе в основата на всеки мотив за убийство, Сано го знаеше. Момозоно бе действал в интерес на императора, но освен това бе защитавал собственото си несигурно положение. От всички заподозрени той щеше да спечели най-много от смъртта на Коное и да загуби също толкова от неговата победа или поражение в една война с Токугава. Оставаше само още един въпрос.

— Защо убихте повторно? — попита Сано принца.

— П-получих съобщението, че идвате в двореца. Отидох да ви у-убия, за да може Асагао отново да е на свобода и вие да не откриете заговора. По пътя с-срещнах двама с-самураи, които прекосяваха района на двореца. Чух ги да си г-говорят. Единият хвалеше другия колко д-добре е наредил нещата, така че Асагао да направи самопризнания. О-осъзнах, че те са виновни за арестуването на Асагао. Те продължиха да си г-говорят и стана ясно, че искат да в-видят как ще ви убия, и после да ме арестуват. Това беше капан! — лицето на Момозоно се сгърчи в неистови конвулсии. — Т-трябваше да направя онова, к-което си бях наумил, но не можех да ги оставя да ме з-заловят. И т-тръгнах след тях. Убих единия и бях притиснал другия, но точно т-тогава ви чух да идвате. Не можех да възстановя силата си достатъчно бързо, за да изкрещя отново, и затова избягах.

— Приветствам верността ви към негово величество и разбирам през какво страшно изпитание сте преминали — каза Сано предпазливо, докато търсеше начин да убеди Момозоно да се предаде.

С усилие, което изтръгна от него лай, принцът се изправи. Печал помрачаваше трепкащите мускули на лицето му, когато каза на Сано:

— В-вие се отнасяхте към мен с п-повече уважение от когото и да било. За което ви поднасям скромните си б-благодарности. Но не м-мога да ви п-позволя да отведете негово в-величество, затова трябва да убия и вас.

— Чакайте — каза Сано, макар че с ужас си даде сметка, че късметът му бе изневерил. Обърна се към императора, който беше втренчил поглед в Момозоно задъхан от ярост, и рече умолително: — Вашият братовчед е опасен. Трябва да тръгваме. Моля, елате с мен.

— Не! — Томохито отново се хвърли към Момозоно. Когато Сано го хвана и се опита да го отдалечи, императорът успя да се освободи и се хвърли напред.

Момозоно бе връхлетян от истеричен пристъп. Виковете му отекваха из околните хълмове. Лицето му се гърчеше, докато ръцете и краката му се размахваха в странен танц. После отметна глава назад и стисна челюсти. Пристъпът отмина и Момозоно замря странно безмълвен и неподвижен. Маниакалната му енергия, в този миг обуздана, се излъчваше от него в бледа аура, която поглъщаше звуците от битката и далечните гонгове. Въздухът около Сано започна да се насища със зловещо познато напрежение. Беззвучните трептения пулсираха през него. Внезапна умора го обезсили. Той посегна към дългия меч на кръста си, но ръката му се движеше мудно, сякаш потопена във вода. Духът му се сви от призрачния зловещ допир на волята на Момозоно. И тогава Сано прозря истината, която го изплаши. Противно на разпространеното схващане мощта на киай невинаги бе резултат от усилени тренировки по бойни изкуства. В случая с Момозоно тя бе симптом на необяснимото му страдание. По приумица на съдбата бе низвергнат от обществото, но му бе предоставено върховното смъртоносно оръжие. Вероятно той бе упражнявал уменията си върху онези птици, които бяха намирани мъртви в градината на двореца.

— Какво правиш, Момочан? — попита императорът. На лицето му се изписа погнуса. — Страх ме е. Какъв е този шум? Откъде идва тази светлина? Заповядвам ти да спреш!