Лора Роуланд - Китаноката

От алеята вдясно от него се появиха двама самураи на коне. Те предпазливо огледаха Ушната могила. Ичиджо им махна. Янагисава надникна през бамбуковата решетка на скривалището си. Двамата самураи слязоха от конете си на моста, вързаха животните за стълбовете и се отправиха към десния министър. Последва серия от поклони и поздрави, които Янагисава не успя да чуе. После тримата мъже се настаниха на стъпалата и започнаха да си говорят.

Янагисава се измъкна от скривалището си, заобиколи Ушната могила и се придвижи на пръсти до ръба на рова. Сега различи три гласа, които говореха последователно — един рязък, един хленчещ и гласа на Ичиджо.

— Вие трябваше да ме чакате, а не аз — вас — казваше Ичиджо.

— Дойдохме веднага щом се откри възможност — отвърна грубият глас.

— С тия беди, дето ни се стовариха, трябва да се радвате, че изобщо успяхме да дойдем — изхленчи другият.

— В края на краищата ние рискуваме живота си, за да ви свършим мръсната работа — грубият глас звучеше и войнствено.

— Вие бяхте наясно с рисковете. Но ако не свършите вашата част от сделката, няма да си получите печалбата.

Сърцето на Янагисава се разтуптя. Двамата самураи бяха ронини, може би онези от къщата на владетеля Ибе. Ако под „беди“ се имаше предвид спешното преместване на оръжието, тогава „печалбата“ сигурно бе обещаната плячка от войната.

— Добре, добре, хайде сега да се махаме от тук — излая грубият глас.

Последва кратко мълчание. После Ичиджо попита:

— Те как са?

— Живи и здрави — отвърна хленчещият.

Съюзниците на Ичиджо, помисли си Янагисава.

— Стоката пристигна ли?

— Да. Последната част дойде преди дванайсет дни. Оръжията и мунициите, произведени незаконно и внесени нелегално в Мияко, всеки път по малко.

— Добре тогава — странна тъга прозвуча в тона на Ичиджо. — Мисля, че сега е най-добре да тръгвате.

Последва звън на златни монети.

— Това ли е всичко? — попита с неодобрение грубият глас.

— По-късно ще получите още — каза Ичиджо. Тръпки на вълнение пронизаха Янагисава. Той бе сигурен, че току-що е станал свидетел на авансовото плащане за подготовка на война срещу режима на Токугава. С огромна наслада Янагисава очакваше да арестува Ичиджо. Нямаше търпение да види изражението на Сано, когато…

Познато усещане, като невидими ръце по кожата му, накара Янагисава да настръхне — някой го наблюдаваше. Той инстинктивно приклекна и огледа с бърз поглед околните алеи и покриви. В мрака не можа да види никого, но зловещото тайнствено присъствие възроди ужаса от нападението в императорския дворец. Дали убиецът не го следеше отново? Но това беше невъзможно — нали убиецът седеше ей там зад Ушната могила. Янагисава чу как Ичиджо и самураите си говореха, макар че паниката му бе превърнала думите им в неразбираем поток от думи. Възможно ли беше убиецът да не е само един? Можеше ли да е Хошина? Янагисава искаше да научи повече за плана на заговорниците, но трябваше да се махне, и то незабавно. И тогава чу Ичиджо да казва:

— Довиждане. Скоро ще се срещнем отново. Разчитам на вас.

По моста изтрополиха стъпки. Сбруите зазвъняха, докато самураите развързваха юздите. Според Янагисава последните думи на Ичиджо към наемниците означаваха, че той е насрочил въстанието за близко бъдеще. Явно разчиташе на тях да, му осигурят още оръжие и войници, докато той самият щеше да продължи нормалното си съществуване до решителната битка. Инстинктът на самурай у Янагисава, заровен толкова отдавна под личните му амбиции и мъки, сега се възроди. Той забрави страха и собствената си сигурност. Бе изпълнен с решимост да залови предателите. Надничайки зад Ушната могила, той видя двамата самураи, яхнали конете си, да се отдалечават надолу по една алея. Скочи, готов да ги последва, но отново усети невидимите очи на скрития наблюдател. Колебанието му костваше шанса. Когато се втурна след тях, от двамината нямаше и следа. Долавяше се само тропотът от копитата на конете им.

— Излизам — каза Сано на Рейко сутринта. Току-що бе получил съобщение от Фукида, което изискваше спешни действия. Фукида му съобщаваше, че Янагисава е тръгнал по следа, за която явно не иска Сано да научи.

Предишната вечер Сано ужасно се бе уплашил заради продължителното отсъствие на съпругата си в Гион и бе тръгнал да я търси. Тя изникна отнякъде тичешком и задъхано му разказа как Козери си е признала, че е била в езерната градина по време на убийството на левия министър, но твърди, че след това е видяла десния министър Ичиджо да се спотайва в сенките. Сано не знаеше дали да повярва, но предположи, че Рейко не му казва всичко. Отчаяно искаше да разбере какво друго са си говорили с Козери, но се страхуваше да пита.