Лора Роуланд - Китаноката

Рейко я изгледа с презрение.

— Вашите хитрини няма да ми подействат. Ичиджо, императрицата майка, принц Момозоно и императорът са били уведомени, че съпругът ми отива в двореца. Предполагам, че новините се разпространяват бързо в императорския двор…

— Разбирам накъде биете! — извика Козери, обзета от паника. — Но никого не съм убивала. Ето каква е истината: левият министър дойде в храма ден преди да умре. Каза ми, че щял да затвори манастира и да ме принуди да се върна при него. Нареди ми следващата нощ да отида в езерната градина, за да отпразнуваме един специален случай — Козери преглътна с мъка. — Бях ужасена. Докато бях негова съпруга, той ме пребиваше почти до смърт. Знаех, че ако ми се наложи да живея отново с него, ще ме убие. Трябваше по някакъв начин да се спася.

— Как би могъл Коное да затвори метоха, когато императорският двор няма власт над религиозните ордени? — попита Рейко с нарастващо недоверие, и Козери вдигна ръце, след което ги отпусна безпомощно.

— Каза, че можел. Аз му повярвах.

— Какъв „специален случай“ сте щели да празнувате?

— Не ми каза. И аз не попитах. Но знаех, че възнамерява да ме насили. Приех да се срещнем и неговите васали тайно ме въведоха в двореца. Отведоха ме в колибата на острова, запалиха фенер и ме оставиха… — „Принц Момозоно твърдеше, че е видял светлина в колибата точно преди двамата с император Томохито да открият мъртвия Коное“, спомни си Рейко. — На масичката в колибата имаше кана със саке и две чашки — продължи Козери. — Докато го чаках, само се молех да ми стигне куражът да го убия… — Рейко не можа да повярва на ушите си. — Да! — Козери отговори на неизречения въпрос. — Смятах да го отровя. Надявах се да се измъкна незабелязано и всички да си помислят, че е умрял от внезапна болест — Рейко слушаше смаяна. — И тогава го чух да крещи: „Помощ!“ Първо го чувах, че тича, а после сякаш започна да се влачи по земята. Дишането му бе силно и странно. Бях онемяла от страх. После… — Козери потръпна и продължи: — … започна онзи ужасен вик. Продължи сякаш безкрайно. Когато престана, надникнах през прозорчето и видях, че Коное лежи неподвижно целият в кръв — Козери бе решила да го убие, за да не може да я насилва повече, но убиецът й бе спестил труда. Обяснението звучеше смислено за Рейко и скептицизмът й се уталожи. Монахинята продължи: — Бях сигурна, че всички в двореца са чули вика. Всеки момент хората щяха да дойдат и да открият трупа. Не исках да си мислят, че съм го убила аз, затова духнах фенера и избягах. В района на куге попаднах на една противопожарна кула, взех една стълба и се прехвърлих през зида на двореца. Отнесох стълбата със себе си и я хвърлих на една уличка, за да не се разбере, че някой се е измъкнал тайно от двореца. После се прибрах пеша в храма Кодай.

Рейко изпита болезнено съчувствие към монахинята, която бе страдала тъй дълго и бе станала свидетел на ужасно убийство. Но имаше още въпроси към нея:

— Защо очаквате да ви повярвам? — попита рязко. — Ти си го убила!

— Не съм — извика Козери. — Никому не бих пожелала такава ужасна смърт…

— Дори и на мъжа, убил първия ти съпруг? — кръвта се изтегли от лицето на Козери и остави устните й тъй бледи, че Рейко видя червени следи там, където ги бе прехапала.

— Как… вие откъде знаете? — после, след безкрайна пауза, каза едва чуто: — Добре, признавам, мразех Коное от дъното на душата си… за това, че беше убил Рьозен, светлината на моя живот, и че стана причина да загубя детето си… Стотици пъти през годините съм искала да го убия, но не го сторих. Избягах в храма Кодай, за да намеря покой и просветление за душата си…

— И монахините са те научили как да управляваш мисловната си енергия чрез гласа си, как да владееш силата на киай — прекъсна я Рейко. — Само още не знам как си се свързала с васалите на даймио Ибе, за да организирате заговора срещу шогуна… Къде скрихте оръжията, а?

Козери я гледаше като обезумяла.

— Нямам представа, за какво ми говорите! — извика накрая. — Но знам нещо, което съпругът ви може би също трябва да научи. Нещо, което ще помогне на разследването му. Когато си тръгвах от езерната градина, видях в сенките да се спотайва десният министър Ичиджо. Той не ме видя, но аз го познавах от времето, когато живеех в двореца…

В този миг в далечината долетяха виковете на Сано:

— Рейко! Къде си?

Рейко се озърна тревожно и понечи да тръгне към мъжа си. Тогава Козери я спря с тъжен глас:

— Опитах се да прелъстя съпруга ви, защото го желаех, а не за да го измамя. Но не успях. Сега, след като ви познавам, разбирам, че той обича вас. Желаеше ме, но не можеше да ви изневери.