Лора Роуланд - Китаноката

— Н-но, сосакан Сано смята, че лъжем.

— Кой го е грижа какво мисли Сано, щом не разполага с доказателства? — засмя се императорът. — А той никога няма да се сдобие с такива, защото и двете нощи ние с теб сме били заедно — и той впери многозначителен поглед в Момозоно. — Нали така?

Момозоно кимна в знак на съгласие. И все пак не можеше да се откаже от един последен опит да повлияе на братовчед си.

— Това, което в-вършите… — той дори не смееше да го изрече, — … не м-можете да успеете. Стигнете ли докрай, ще унищожите себе си и целия императорски двор!

— Не бъди идиот! — развика се Томохито. — Разбира се, че ще успея. Съдбата ми е отредила да управлявам Япония. И един ден… — той се отпусна по гръб във ваната. — Един ден, и то скоро, ще мога да правя каквото си поискам.

Рейко се събуди сама в леглото. Стаята бе залята от слънчева светлина. Преваляше пладне. Тутакси в стаята влезе една прислужница с поднос в ръце. Докато Рейко закусваше, погледът й попадна върху една от монетите с папратова клонка, които Сано бе намерил сред вещите на левия министър. Взе я и замислено я огледа. Маруме и Фукида все още нищо не бяха успели да установят за тези странни пари, но може би на нея щеше да й провърви.

Тя се облече и излезе, придружена от две прислужници. Трите вървяха нагоре-надолу по претъпканите улици, влизаха в магазини и чайни, обхождаха сергии и тържища. Навсякъде Рейко питаше за монетите, но никой не знаеше нищо за тях. Търговците, които с охота я посрещаха в магазините си, тутакси ставаха мрачни и неразговорливи; чиновниците и уличните търговци дори се бояха да погледнат монетата. След часове наред безплодни запитвания Рейко се почувства объркана и обезсърчена. Спряха в една гостилница, където предлагаха чай и студена юфка. Сервира им около двайсетгодишна девойка с дружелюбно лице и будни очи. Докато ядяха, Рейко забеляза, че момичето ги наблюдава. Когато коленичи, за да долее чай в купичката й, тя прошепна:

— Простете, може ли да говоря с вас?

Заинтригувана, Рейко кимна. Девойката хвърли плах поглед към кухнята и рече:

— Чух, че разпитвате за монетите с папратовата клонка. Не искам да ви обиждам, но явно отскоро сте в Мияко и затова трябва да ви предупредя, че тук никой не говори за такива неща. Защото е опасно — момичето се приведе към тях и каза: — Папратовата клонка е гербът на клана Дадзай, а те са бандити — крадци, разбойници, убийци. Ходят по заведения и изнудват за пари, а ако собствениците не им дадат, ги пребиват или им запалват ресторанта. Отвличат момичета да работят в незаконните им бордеи. Държат комарджийници и ако не си плащаш дълговете, те измъчват. Много са силни и всички се страхуват от тях. Няма смисъл да се съобщава на полицията, защото всички в силите на реда са подкупени. Убиват всеки, който им създава неприятности. Дори само да говориш с някой Дадзай, е лоша прокоба. Извинете, трябва да вървя — момичето се поклони и преди да си тръгне, прошепна припряно: — Моля, обърнете внимание на предупреждението ми. За ваше добро е.

Рейко остана на мястото си, разсъждавайки върху чутото. Защо кланът Дадзай са секли монети с герба си? Как левият министър Коное се е сдобил с тях? Може да е следил Дадзай. Рейко си спомни главорезите, които бе видяла в къщата на Ибе. Дали не бяха членове на клана и връзка между убийството на Коное и заговора срещу Токугава? От Сано Рейко знаеше, че монетите са ключов елемент в загадката, но как да открие значението им, ако всички в Мияко отказват да разговарят за тях и за Дадзай?

Построеният преди петстотин години храм Санджу Сангендо се издигаше в южната част на Мияко, близо до източния бряг на река Камо. Сано стоеше сам от вътрешната страна на яркочервената източна порта и наблюдаваше оживлението. Бе отишъл в храма Кодай да търси Козери, но там му казаха, че е отишла да проси милостиня в Санджусангендо. Сега той пое дъх и тръгна към главната постройка за богослужение. Тя бе боядисана в ярки цветове и бе насечена от огромни дървени колони. Сано мина покрай олтара, където на стойки горяха свещи и ароматни пръчици. Зад тях се мержелееха статуи на различни богове, а над тях, подредени в единайсет редици като златна армия, се извисяваха прочутите хиляда и една статуи на богинята Канон. Когато излезе на ярката слънчева светлина в двора, Сано видя три монахини в конопени роби и сламени шапки с дървени купи за милостиня в ръце. Козери бе застанала в средата. Изненада и удоволствие озариха прекрасните й очи.