Лора Роуланд - Китаноката

Но десният министър Ичиджо може да излиза навън и го прави най-редовно, помисли си Сано. На глас попита:

— Къде бяхте по време на второто убийство?

— В залата за богослужение — отвърна Томохито. — И братовчед ми беше с мен. Хайде, Момочан, да тръгваме.

— Ч-чакайте — измънка принцът. — Току-що си спомних нещо. В нощта, когато умря левият м-министър, докато тичахме към езерната градина, видях светлина в къщурката на острова. Но угасна още преди да стигнем до н-нея.

Ако това бе истина, на сцената на убийството е имало и някой друг. Сано впери поглед в императора.

— Да, имаше светлина — потвърди той нетърпеливо. — Сега си спомням. И аз я видях.

Сано подмина тази история като лъжа, предназначена да припише престъплението на някой друг. Сега разполагаше с мотив на Момозоно за първото убийство, с мотив на Томохито за второто и с ново общо алиби, също тъй неубедително като предишното.

Следващият, с когото трябваше да разговаря, бе императрицата майка. Но вместо да я посети, Сано реши да се възползва от една друга възможност, която бе доста обезпокоителна. Той напусна двореца с ясното съзнание, че рискува повече да си навлече неприятности, отколкото да попадне на ценна информация.

Войната Джокю бе приключила. Войските се бяха разпръснали и императорът се бе оттеглил в своята баня. Лежеше гол и неподвижен във ваната, а прислужниците миеха тялото и косите му. В един ъгъл в помещението седеше принц Момозоно. Помощниците не обръщаха внимание на присъствието му. Принцът търпеливо чакаше да приключи къпането, защото от месеци се опитваше да събере смелост да разговаря открито с братовчед си. Вече не можеше да си мълчи, макар че рискуваше да обиди Томохито, защото мълчанието му можеше да се окаже гибелно и за двамата.

Най-накрая прислужниците свършиха с тоалета на императора, поклониха се и излязоха. Томохито се повдигна и седна.

— Един ден няма да ми се налага да търпя да ме мият като бебе.

Момозоно неведнъж бе чувал това „един ден…“. Спомни си как осемгодишният Томохито се опитва да се измъкне тайно от двореца, и заловен от стражите, започва да крещи: „Един ден ще излизам от тук, когато си поискам!“ Томохито бе въставал и срещу досадните дворцови церемонии: „Един ден никой няма да ме принуждава да правя това!“ Но Томохито вече не бе дете, а порасъл император, решен да превърне мечтите си в действителност. Момозоно трябваше да го върне към здравия разум.

— Трябва да ви к-кажа нещо — осмели се той хрисимо.

Томохито потъна до брадичка във водата; дългите му коси плуваха около него като черно ветрило.

— Ами хайде, кажи го.

— Какво м-мислите за сосакан сама?

— Мислят го за голям майстор на меча, но се обзалагам, че аз мога да го победя…

Сърцето на Момозоно се сви, когато си даде сметка, до каква степен братовчед му се самозаблуждаваше. При всичките си умения Томохито не можеше да се сравнява с един истински самурай. Ако не осъзнаваше това, как Момозоно да го накара да съзре опасностите, изправени пред него? Принцът отлично знаеше кой подклаждаше фалшивото чувство за величие у Томохито. Гняв предизвика спазми в крайниците му и той с мъка успя да ги потисне.

— Не ви ли б-безпокои фактът, че сосакан сама е жив и п-продължава да задава въпроси? — попита тревожно Момозоно.

Томохито се засмя.

— Той не ме плаши.

Неспособен да се сдържа повече, Момозоно избухна:

— А би т-трябвало!

Императорът седна във ваната и се намръщи:

— Нима се опитваш да ми казваш какво да правя?

— Не, н-не! — Момозоно коленичи и се поклони, треперещ от бързане да успокои своя братовчед. — С-само се опитвам да ви п-предпазя. Времената са опасни. Сосакан Сано ще п-продължи да търси убиеца, докато не разкрие всички тайни в двора. Трябва да бъдете много п-предпазлив и да н-не му давате основания за п-подозрения…

— Момочан, тревожиш се излишно — възкликна Томохито с раздразнение. — Сосакан сама не знае нищо — и вдигна величествено глава с думите: — Той не може да ми причини зло, защото съм под закрилата на боговете.

Но по-интелигентният Момозоно бе усетил по въпросите на Сано, че макар и да не знае истината, има много подозрения.

— Божествената закрила н-няма да ви предпази от Токугава.

— Трябва просто да се придържаме към нашата версия — отвърна му Томохито — и всичко ще бъде наред. Играли сме на стрелички заедно, когато левият министър е умрял. Втората нощ пък съм се молел в залата за богослужение и ти си бил с мен.