Лора Роуланд - Якешину

На следващата сутрин Ирис бе така разранена, че почти не можеше да се движи, но помнеше думите на баща си и се държеше така, все едно нищо не се беше случило. После той й купи красива кукла. През следващите няколко години Ирис търпеше среднощните му ласки, а той я възнаграждаваше с играчки, красиви кимона и сладки. Глезеше я и я хвалеше, като пренебрегваше останалите деца. На нея единствено й бе позволено да си играе, вместо да помага в къщната работа на майка си — смирена и покорна като роб жена. Но една нощ баща й престана да я посещава — сестра й бе станала новата му любимка. Изведнъж Ирис се превърна в последната семейна слугиня. Мразеше баща си, че я беше изоставил, и тъгуваше за привилегированото си положение. Но вече беше тринайсетгодишна и доста хубава. Докато чистеше магазина, забелязваше как разни мъже от улицата я наблюдават настоятелно. Веднъж един красив млад дърводелец се спря, решен да я заговори.

Ирис го попита:

— Ако ти позволя да ме имаш, какво ще ми дадеш?

Той й даде медни монети и я отведе в алеята зад магазина. Скоро след това тя вече имаше много любовници, които й плащаха с пари и подаръци.

Когато стана на шестнайсет, баща й се разболя и точно преди да умре, я омъжи за своя чирак. Ирис и мъжът й поеха магазина. Но тя не престана със своите връзки и с припечеленото си построи луксозен дом. Неусетно за самата себе си, бе поела по пътя, който я доведе в храма „Черният лотос“, до тази стая, където сега бе коленичила пред Анраку.

— Вярата ми във вас е абсолютна — каза тя, докато галеше краката му през шафрановата роба. Само как изгаряше за него! — Силата и мъдростта ви са недостижими!

За нейно облекчение навъсеното изражение на Анраку се стопи в благосклонна усмивка. Той стисна ръцете й и я вдигна.

— Нека не се занимаваме повече с обикновените и простосмъртни като сосакан Сано. Съдбата ни се откроява на хоризонта…

— Значи времето наближава? — попита Джункецоин, обзета от въодушевление.

— Много скоро предсказанията ми ще се сбъднат — отвърна Анраку с приглушен, драматичен глас. На мъждивата светлина той блестеше целият; Джункецоин усещаше ръцете му върху себе си гладки, топли и силни. — Всички последователи на „Черният лотос“ ще постигнат просветление след невиждано за човечеството тържество. И когато аз започна да управлявам света, ти ще бъдеш до мен. Съдбата е неотменима — в очите му се завихриха картини от мечтаното бъдеще. — Никой не може да ме спре…

В този момент тя знаеше само, че обича Анраку и че му дължи живота си. Една пролет преди дванайсет години в къщата й нахлуха полицейски служители, докато тя забавляваше един свой любовник. Оковаха я и я извлякоха на улицата. Началникът им й заяви: „Арестувана си за проституция извън определения за тази цел район.“ Това бе оябун Ояма, макар че Ирис научи името му много по-късно. Силното му тяло и арогантната му мъжка хубост я привличаха. С приканваща усмивка тя каза:

— Ако ме пуснете, ще ви покажа колко съм ви признателна.

Той се замисли над предложението й.

— Махнете й веригите — нареди на хората си и последва Ирис в къщата й. Но след като свършиха, той отиде до вратата и извика чакащите отвън полицаи: — Отведете я в затвора!

— Чакайте! — извика тогава Ирис. — Вие обещахте да ме пуснете!

Ояма се изсмя:

— Обещанията към една проститутка не означават нищо…

Съдията изпрати Ирис да работи десет години като куртизанка в квартала на удоволствията Йошивара. Тя изпитваше наслада от секса, но мразеше претъпкания квартал и собственика на долния вертеп, който й вземаше спечелените пари. Презираше Ояма, че я беше използвал, и му замисляше отмъщение, но първо трябваше да избяга от Йошивара.

Три години по-късно тя спечели благоволението на един богат търговец, който обеща да я откупи, но скоро друга куртизанка успя да го спечели за себе си. Ирис беше бясна. На едно празненство тя се нахвърли върху съперницата си и раздра жестоко лицето й. Съдията я осъди на бой с камшик. Омразата й към Ояма нарасна още повече. Не след дълго, докато седеше при прозореца на публичния дом, към нея се приближи някакъв свещеник.

— Здравей, Ирис — каза той. — Дошъл съм за теб — тя го погледна и се изсмя презрително, защото свещениците бяха бедни и не й вършеха работа. Но този беше направо красив, макар че едното му око беше покрито с черно парче плат. И преди да се усети, двамата със свещеника вече седяха в един паланкин, който ги отнасяше вън от портите на Йошивара. Анраку бе откупил свободата й!