Лора Роуланд - Якешину

Шествието спря.

— Чакайте. Моля ви! — възкликна умоляващо Рейко. Да бъде изоставена на пътя, бе едно съвсем незначително неудобство в сравнение с печалните последствия, които я очакваха, ако не усмиреше и гнева на Кейшо. — Простете ми, уважаема Кейшо. Не съм искала да ви отблъсна… — заговори бързо тя, докато пред очите й се изреждаха картини от екзекуцията на Сано и разжалването на съдията Уеда. Кейшо все още изглеждаше ядосана, но затвори вратата, готова да я изслуша. — Съжалявам, наистина, просто никога… никога досега не съм била с жена — заяви Рейко искрено, съобразявайки трескаво. — Прекалено съм срамежлива, нали ме разбирате… Не мога да ви се отдам тук… защото… хората могат да ни видят или чуят. Ще ми е и ужасно трудно да ви се харесам и да ви доставя удоволствие в такова положение…

— Мда. Май че си права — доброто й настроение се възвърна и Кейшо нареди на ескорта си да продължи към храма. Когато паланкинът отново пое напред, Кейшо се облегна на възглавниците си. — Ще изчакаме по-удобен момент.

Рейко безмълвно благодари на боговете за отсрочката, надявайки се въпросният „по-удобен“ момент никога да не настъпи.

Шествието приближаваше храма Зоджо и шумът отвън все повече нарастваше; откъм тържището се носеше оживена глъч. Скоро носачите оставиха паланкина на земята, отвориха вратата и помогнаха на майката на шогуна да се измъкне навън. Рейко я последва. Съпровождани от неколцина войници, двете влязоха в двора на храма и тутакси към тях се отправиха да ги посрещнат група свещеници.

— Добре дошла, уважаема Кейшо! — каза един свещеник в средата на групата. Беше Кумаширо. Той се навъси, когато видя Рейко, и белегът с форма на гущер върху главата му стана морав от приток на кръв.

— Искаме да се видим с висшия свещеник Анраку — заяви Кейшо.

Рейко видя как в погледа на Кумаширо проблесна неприязън, че не може да откаже на майката на шогуна.

— Разбира се, моля, последвайте ме — каза той. Поведе ги към една градина, изпълнена с гъсти извити борове. През клоните Рейко мярна сламен покрив и както вървяха натам по една сенчеста алея, изведнъж чуха благ мъжки глас.

— Хиляди благодарности, че ни удостоихте с присъствието си, уважаема майко на негово превъзходителство шогуна. Добре дошли и вие, госпожо Рейко.

Кейшо възкликна изненадана:

— Откъде знае кои сме, след като не ни вижда?

— Но аз ви виждам — прозвуча отново гласът. — Виждам ви с мисълта си, а не чрез обикновените сетива…

Вероятно висшият свещеник вече бе осведомен за пристигането им, помисли си Рейко.

Хладният влажен въздух в гората бе наситен с мирис на борова смола. Пред тях изникна беседка.

Подиумът бе застлан с татами, а дървени колове поддържаха покрива. В средата с кръстосани крака седеше мъж с бръснато теме, отпуснал върху бедрата си ръце с обърнати нагоре длани. Бе облечен в бяла роба и сякаш излъчваше сияние в мъгливото утро. Мъжът ги покани с жест да седнат до него.

Кейшо се заклатушка нагоре по стъпалата на беседката, остави сандалите си до ръба на подиума и коленичи върху една възглавничка. Рейко я последва, като в същото време забеляза, че Кумаширо се отдалечава сред дърветата. Докато Анраку изпълняваше обичайния ритуал по посрещане на гости, предлагайки сладки и напитки, Рейко го огледа внимателно.

Беше малко над трийсетте, широкоплещест и мускулест и в същото време слаб. Със своята смугла златиста кожа, квадратна челюст, високи скули и фино изваян нос и устни Анраку бе изключително красив мъж. Лявото му око, тъмно и блестящо, се спря върху Рейко със стаен смях, сякаш бе доловил възхищението й. Другото му око бе закрито с парче черен плат.

Красивата му външност не остави безразлична и Кейшо. Тя суетно пооправи косите си, като се усмихваше превзето. Анраку заговори на Кейшо, но гледаше в Рейко:

— Вчера имах видение, в което всички ние бяхме тук… — Анраку изви устни в едва доловима усмивка. — Значи вие, госпожо Сано, искате да разговаряте с мен за Хару и пожара?

— Да, така е — отвърна Рейко, докато се чудеше дали Кейшо е споменала на слугите целта на посещението им.

Майката на шогуна направи гримаса, която подсказваше недвусмислено, че изисква цялото с внимание на Анраку само за себе си.

— Кажи ми — обърна се тя към него — защо носиш тази превръзка на окото си?

Той хвърли кос поглед към Рейко и после се обърна да угоди на майката на шогуна.

— Дясното ми око е сляпо — отвърна той.

— О, колко жалко — възкликна Кейшо.