Лора Роуланд - Якешину

— Точно аз ли? — попита Кумаширо развеселен.

— В теб има празнота, която можеш да запълваш само като убиваш — най-неочаквано му отвърна Анраку. — Само убийството изпълва света ти с възприятия, от които иначе си лишен. Потребността ти от това състояние е толкова непреодолима, че би рискувал дори да умреш, за да я задоволиш… — Кумаширо беше толкова смаян, че не успя даже да попита как свещеникът е узнал толкова съкровената му тайна. Сякаш прочел мислите му, Анраку добави: — Надзърнах в духа ти. Сутрата „Черният лотос“ описва единствения истински път към просветлението като сливане на много пътища, всеки от които е създаден за една отделна личност. Убиването е твоята пътека. Всеки живот, който погълнеш, те приближава все повече до нирвана.

Прозрението изпълни Кумаширо с благоговение. Какво чудо, че неговата обсебеност всъщност се бе оказала път към божеството. Оттогава той стана първи заместник на висшия свещеник и негов най-верен помощник.

Сега виковете на Благочестива Истина стихнаха и той загуби съзнание. Потъна в коритото, но Кумаширо дръпна главата му над повърхността. Извади кинжала си и бързо прокара острието през гърлото на монаха. Алена кръв рукна във водата. Докато духовната енергия на Благочестива Истина го изпълваше, Кумаширо бавно почисти острието и го прибра в ножницата.

— Да се отървем от него — каза на Мива.

Докторът и монахините вдигнаха трупа от легена и го увиха в бял покров. Пренесоха го през тунелите до крематориума. Стъкнаха пещта и хвърлиха трупа вътре. Докато миризмата на горяща плът изпълваше дробовете му, Кумаширо изпита съжаление, че радостта от убиването бе тъй мимолетна, и облекчение, че бе отстранил поредната заплаха за сигурността на „Черният лотос“.

Ранният утринен поток на движението се спускаше надолу по булеварда, който минаваше в южна посока от замъка Едо през жилищния район на даймио. Между укрепените имения пешеходци и самураи на коне правеха път на войниците, съпровождащи паланкина с герба на Токугава. Седнали една срещу друга, в него се возеха Рейко и Кейшо. Времето бе хладно и мъгливо и жените деляха обща завивка, покриваща краката им.

— Изглеждаш така, сякаш мислиш за нещо неприятно — каза Кейшо. Пълното й тяло и бузите й се тресяха при движението на паланкина. — Какво се е случило?

Рейко точно се бе отдала на скръбен размисъл за скандала със Сано предишния ден и за безсънната нощ, която бе прекарала сама, тъй като съпругът й бе останал в кабинета си.

— Не, няма нищо — каза тя с престорена лъчезарност. Бе наясно със задължението си да забавлява майката на шогуна, затова посочи навън през прозореца: — Вижте какви хубави мебели има в онази работилница!

— Прекрасни са! — възкликна Кейшо.

Рейко успяваше да поддържа разговора, докато и прекосяваха града, но когато поеха по пътя през гората, наближавайки областта на храма Зоджо, тя усети, че я обзема все по-силна тревога. Знаеше, че рано или късно Сано щеше да научи, че е пренебрегнала заповедите му. Боеше се да не загуби любовта му. Бъбреше с Кейшо, но през цялото време си мислеше, че ако не намери нови доказателства за невинността на Хару, момичето ще бъде осъдено и „Черният лотос“ ще се измъкне безнаказано.

Под завивката кракът на Кейшо побутна този на Рейко.

— Сумимасен, извинете — каза Рейко, учтиво поемайки вината. Отмести се, за да предостави на Кейшо повече място, но скоро краката им се докоснаха отново. Кейшо се изкиска. Рейко потръпна, когато възрастната жена погъделичка бедрото й с палец.

— Знам един хубавичък начин времето ни да мине неусетно — каза с престорена свенливост майката на шогуна.

Нямаше съмнение, какви бяха намеренията й. Рейко се отдръпна отвратена. Възрастната жена недвусмислено я желаеше. Сега какво щеше да прави? Кейшо се примъкна още по-близо до нея.

Осеяната със старчески петна ръка погали страната на Рейко.

— О-ох, колко си прекрасна — каза тя с въздишка.

Рейко се извърна, за да избегне тежкия дъх на Кейшо, и с мъка потисна вик на неприязън.

— Не мога… да го направя… — думите просто се изплъзнаха от устата й, макар че тя прекрасно си даваше сметка, какво означаваше да отблъснеш майката на шогуна.

— Но защо? — попита Кейшо. — Имаме достатъчно време, докато стигнем до храма — после се отдръпна и впи в Рейко изпитателен поглед. — Искаш да кажеш, че не ме желаеш? Защото съм стара и грозна, нали? — обида и гняв изпълниха сълзящите й очи. — Виждам го изписано на лицето ти. Ти ме подведе, за да ти помогна, а сега ме отблъскваш — тя подаде глава през прозореца и се провикна навън към своите придружители: — Спрете, за да мога да изхвърля от тук тази коварна малка уличница. И после ме карайте обратно у дома.