Лора Роуланд - Якешину

— Какво го мъчи?

— Има треска — отвърна докторът и добави: — Затова му давам върбов сок.

Това бе обичаен лек.

— Провеждате ли някакви медицински експерименти с членове на сектата? — попита Сано.

— Какво говорите? Няма такова нещо…

Сано се приближи към медицинските сестри и попита:

— Някой да е изчезвал оттук напоследък?

— Не, господарю — отвърна най-възрастната от тях.

Един от пациентите промърмори нещо.

— Какво каза? — попита го Сано.

— Чие — повтори старецът. Хлътналите му бузи пламтяха, очите му бяха замъглени. — Това е една от сестрите. Грижеше се за мен. Не съм я виждал от няколко дни…

— Той бълнува — обясни лекарят, поглеждайки извинително към Сано. — Тук никога не е имало сестра на име Чие.

Сано хвърли поглед към монахините, които потвърдиха думите му.

— Хару била ли е лекувана тук? — попита Сано.

— Да — отвърна лекарят. — Нейната духовна дисхармония често я е подтиквала към непристойно поведение…

Сано допускаше възможността всички в храма да представляват част от конспирация, целяща да скрие от него някакви тайни и да опетни репутацията на Хару, но тези хора тук изглеждаха искрени. Той излезе от болницата и обиколи района на храма. Оглеждаше монахините и монасите, които обработваха градините и миеха съдове в кухнята. Изглеждаха нормални, като духовници, в който и да е храм. Продължи към сиропиталището. Сети се за разговора си с родителите на Хару и изпита чувство за вина, защото се канеше да направи нещо друго, което не беше споменавал пред Рейко.

В градината около сиропиталището го посрещнаха детски смях и викове. Под надзора на две монахини трийсет и едно сирачета тичаха и подскачаха. Подаваха си кожена топка и виковете им огласяха околността. Едно от момчетата пропусна да хване топката и тя полетя към Сано. Той я пресрещна ловко. Децата се обърнаха към него, заставайки нащрек заради появата на непознат.

— Я гледайте! — каза той и ритна коженото кълбо високо във въздуха. Децата се разпищяха от възторг и едно от момчетата я хвана. Непохватно повтори удара на Сано и заби топката в храсталака отсреща. Момчетата хукнаха да я намерят, а Сано се обърна към момичетата:

— Хару приятелка ли ви е? — попита той.

Момичетата изведнъж се притесниха и се скупчиха заедно. Едно от тях — по-височко, нежно и красиво, изтърси без заобикалки:

— Ние не харесваме Хару. Никой тук не я обича.

— Защо? — попита Сано.

— Тя е подла и зла — каза друго дете, нацупило обло личице. — Ако не я слушаме, ни бие. Малките се страхуват от нея, защото все ги тормози…

Сано слушаше стъписан. Сирачетата, които Хару уж толкова обичаше, я смятаха за тиранин. Излизаше, че Хару бе засегнала много хора тук. Може би те диреха отмъщение, както тя твърдеше, като се опитваха да я набедят за виновна в убийство и палеж.

Момчетата се бяха върнали с топката. Едното от тях изтърси:

— Няма никакъв смисъл да казваме на монахините или на свещениците как се отнася с нас Хару. Те няма да я спрат.

— И защо? — попита Сано.

— Защото е любимката на висшия свещеник Анраку. Може да прави каквото си иска.

Сано реши, че трябва непременно да говори с Анраку. При предното му посещение в храма висшият свещеник бе зает с медитация и отказа да го приеме.

— Опитвам се да разбера кой е подпалил пожара — каза Сано на децата. — Знаете ли нещо, което би могло да ми помогне?

Момчетата поклатиха глава. Двете момичета си размениха погледи.

— Хару — каза хубавото.

Сано знаеше, че децата често си измислят истории и повтарят неща, които са чули от възрастните. Затова прати момчетата да играят с топката и се обърна към момичетата:

— Как се казвате?

— Юкико — отвърна хубавото.

— Ханако — каза кръгло ликото.

— Юкико чан и Ханако чан, неправилно е да се обвинява някой, ако не сте сигурни, че наистина е извършил онова, за което го обвинявате… Може би смятате, че Хару е запалила къщата, само защото хората говорят така?

Момичетата отново се спогледаха. Ханако каза:

— Ами… в нощта преди пожара ние си легнахме в спалнята, но не заспахме, а тайно наблюдавахме Хару. Тя често се измъкваше скришом посред нощ и искахме да я проследим и да разберем къде…

— Смятахме, че ако я пипнем да върши нещо лошо — добави Юкико, — можем… мм… да съобщим за това — каза Ханако. — Висшият свещеник Анраку щеше да я изхвърли… — Сано бе слисан от отмъстителното лукавство на тези наивни на вид момичета и изражението му вероятно бе издало разочарованието му, защото Юкико възкликна припряно: — О, всъщност нямаше да докладваме за нея. Просто щяхме да я заплашим, че ще го сторим, ако не престане да ни тормози.