Лора Роуланд - Якешину

— Готов съм да гледам още толкова дела, колкото се налага — отвърна потиснат съдията Уеда.

Процедурата по раздаване на правосъдие за членовете на „Черният лотос“ изглеждаше безкрайна. Обезсърчен от мисълта за огромната работа, която все още предстоеше да се върши, Сано каза:

— Ние с Хирата трябва да тръгваме. Чакат ни пълен затвор задържани…

— Може ли да ти предложа един съвет? — попита го съдията. Сано кимна. — Моля те, отдели време да оправиш нещата вкъщи. По-добре се заеми още и сега…

Сано бе обзет от вълнение, но кимна в знак на съгласие, защото знаеше, че съдията е прав. Беше време за разговор с Рейко.

В имението на Сано Мидори седеше в детската стая и гледаше как Рейко и прислужничките хранят Масахиро. Стаята бе ярко осветена от горящите фенери; мангали с дървени въглища пръскаха топлина в мразовитата влажна привечер. Детето гълташе оризовата каша и бърбореше весело. Мидори се опитваше да изпита радост от познатата, излъчваща уют сцена, но духът й бе обладан от дълбока меланхолия. Нищо не беше същото след пожара и убийствата в храма на сектата.

Рейко и Сано изглеждаха разделени, и то необратимо. Мидори знаеше, че Рейко е разстроена, макар че външно се стараеше да изглежда ведра. Самата Мидори също бе загубила обичайното си лъчезарие. Съжаляваше, че страданията й се бяха оказали напразни и изобщо не бе помогнала на Рейко. А откакто я бе довел тук от храма, Хирата бе твърде зает, за да се вижда с нея.

В този миг в коридора се чуха стъпки. На прага се появиха Сано и Хирата. Сърцето на Мидори заблъска в мъчителна и сладостна тревога, която тя прикри, свеждайки поглед. Масахиро посрещна баща си с радостен вик, но всички останали застинаха в неловко мълчание. Рейко заговори първа:

— Не те очаквах да се прибереш толкова скоро…

Прислужничките взеха Масахиро и излязоха от стаята.

— Мидори, искаш ли да се поразходим? — попита Хирата мрачно.

— Добре, само да се преоблека — рече тихо тя.

Скоро след това вече вървеше до Хирата по една алея през градината. Двамата бяха свели очи към земята и не смееха да се погледнат. Тъмни облаци в сумрачното небе вещаеха дъжд; светлините на къщата проблясваха през просмуканите от влага дървета. Трепереща от любов и безпокойство, Мидори стисна ръце, скрити в ръкавите й.

— Как се чувстваш? — попита я Хирата. Беше загубил доскорошната си самонадеяност и звучеше по младежки неуверен.

Полагайки усилие да се овладее, Мидори пое дълбоко въздух, наситен с аромат на бор.

— Много по-добре, благодаря.

Известно време продължиха да вървят мълчаливо. Хирата откъсна едно листо от близък храст и го заразглежда усърдно.

— За това, което си направила в храма… — започна той.

В отчаяното си желание да предотврати унижението от порицанието на Хирата Мидори изрече припряно:

— Зная, че беше грешка. Не трябваше да ходя… — гласът й затрепери. — Ти беше прав… глупаво беше от моя страна да си мисля, че от мен може да стане детектив…

Хирата спря, хвърли листото и погледна Мидори в очите.

— Не исках да кажа това — изрече той настойчиво.

— Смятах се за много умна, когато проникнах в храма, но те са ме взели, защото им е трябвал точно човек като мен — Мидори беше осъзнала, че я бяха приели в сектата заради нейната простодушна и покорна, уязвима природа. Очите й се напълниха със сълзи. — Мислех, че мога да бъда смела, но ужасно се страхувах… Направих го, за да привлека вниманието ти…

— Мидори — Хирата я хвана за раменете, — чуй ме — Мидори преглътна риданието си и вдигна поглед към него. Тревогата и топлината, които бяха изписани на лицето му, я слисаха. — Ти беше умна и смела — каза Хирата с дрезгав от искрено вълнение глас. — Успя да проникнеш в храма, когато професионалните детективи се провалиха. Рискува живота си, за да намериш доказателства срещу „Черният лотос“. Разбира се, че ще изпитваш страх — кой не би се чувствал по този начин? Но си го превъзмогнала. И си оцеляла. И макар че щях да те спра, ако имах тази възможност… и ми е мъчно, че си страдала… аз ти се възхищавам.

— Наистина ли? — Мидори го погледна озадачена. — Но аз бях такава глупачка, че се оставих да ме разкрият.

— Не, не — размаха ръце Хирата в желанието си да й възрази, преди да е казала още нещо. — Не те хванаха, защото си глупачка, а защото си добра и мила. Не си можела да изоставиш онова момиче Тошико в опасност… — той сведе глава и измърмори: — Аз съм този, който заслужава порицание… — между клоните на дърветата запръска дъжд. Хирата бързо отведе Мидори в беседката, която ги бе подслонила от една друга буря преди две години. Един до друг, хванати за ръце, те наблюдаваха дъжда също както предния път. И сърцето на Мидори пърхаше в същото очакване. — Трябва да ти се извиня… за начина, по който се държах с теб — каза Хирата смирено. — Аз бях глупакът, който не оцени твоето приятелство. Когато разбрах, че си заминала за храма и не си се върнала, осъзнах… — той се обърна към нея и изрече пламенно: — … колко много те обичам! — Мидори почувства как лъчезарна усмивка заличава мъката от лицето й. От очите й рукнаха сълзи, но бяха от щастие. — Значи не е твърде късно? — попита Хирата, вперил поглед в нея с надежда. — Значи все още ме обичаш? — Мидори се изчерви и кимна. Хирата засия. Дъждът продължаваше да се лее и замъгляваше света извън беседката. После Хирата стана сериозен. — Искам винаги да бъдем заедно — каза той.