Лора Роуланд - Якешину

Анраку завъртя глава и Рейко видя, че е объркан. Или трябваше да потвърди вината си и да отслаби въздействието си върху Хару, или да признае, че не управлява всичко, което се случва. Той не желаеше да загуби съревнованието с Рейко, но пък и не можеше да си позволи всемогъществото му да бъде уличено като измама. Зло вдъхновение проблесна в окото на висшия свещеник. Той се обърна към Джункецоин:

— Ще ни разкажеш ли за събитията, които доведоха до пожара…

— Аз? — Джункецоин пребледня, когато всички насочиха погледи към нея. — Но аз… аз не знам нищо. Аз… — Анраку прикова поглед в очите й и тя млъкна. Съпротивата й рухна, смазана от волята му. Джункецоин продължи, вече хрисимо: — Същата нощ се разхождах сама из двора и в един момент видях две момичета да се измъкват крадешком от сиропиталището… — „Значи не е била в личните си помещения заедно с помощниците си“, както твърдеше, отбеляза мислено Рейко. Даде си сметка, че Анраку умно пренасочи подозренията на Хару от себе си към игуменката и че бе загубила първия рунд в битката за живота си. Но пък й се предоставяше възможност да научи истината за пожара и убийствата, а и самият разказ щеше да й спечели повече време. — Смятах да пратя момичетата обратно в леглото — продължи Джункецоин, — но точно тогава забелязах, че пред тях върви Хару. Те я следяха. Исках да разбера какво ще направят, и тръгнах след тях. Когато се приближихме до къщата, другите две момичета се обърнаха и поеха обратно към сиропиталището. Аз се скрих зад едно дърво, за да не ме видят. В къщата светеше. Хару влезе предпазливо, а аз останах отвън и продължих да наблюдавам през прозореца. Видях Хару при оябун Ояма. Бе сключил крака около врата й и тя пищеше. Той й извика нещо. После двамата се сборичкаха, тя го удари по главата с една статуетка и го уби — докато Джункецоин описваше как е наблюдавала Хару да излиза от къщата, да скрива статуетката и да се връща при вече мъртвия Ояма, Рейко се ослуша за някакви шумове, които можеха да й подскажат какъв бе развоят на битката над земята и дали Сано и хората му бяха открили тайните проходи. — Тогава си спомних — продължаваше разказа си игуменката — как навремето Ояма ме арестува и ме прати да проституирам в Йошивара, и смъртта му ме изпълни с такава радост, че се разсмях — в очите й светеше отмъстително задоволство. — А и най-накрая бях пипнала Хару да върши нещо достатъчно лошо, за да убедя Анраку да я изхвърли от храма… Тогава си спомних, че аз съм единствената, която бе видяла Хару да убива Ояма. Тя можеше да отрече всичко. Щеше да бъде моята дума срещу нейната. Може би Анраку щеше да вземе нейната страна. И тя да се измъкне безнаказано, след като е извършила убийство! — гласът на Джункецоин потрепери от негодувание. — Затова я проследих обратно до къщата, смъкнах единия си сандал, промъкнах се зад нея и я ударих по главата с дебелата дървена подметка — Джункецоин представи с пантомима как бе нанесла удара. — Хару падна и не помръдна повече, но дишаше. Отидох в и килера и взех малко газ и парцали. Увих парцалите и ги завързах около една пръчка, за да направя факла. После запалих факлата от горящия фенер в стаята с убития Ояма и тичешком обиколих къщата. След малко цялата постройка пращеше в пламъци. Оставих Хару да лежи в градината. Знаех, че мъжът й е умрял при пожар, и исках хората да решат, че тя е подпалила къщата…

— Значи ти си ме набедила! — възкликна гневно Хару към Джункецоин.

— Просто направих така, че да понесеш последствията от собствените си действия — отвърна подигравателно игуменката.

— И си убила Чие и Сияен Дух! — избухна гневно Хару. — Ти ревнуваше от тях, защото Анраку харесваше Чие, а Сияен Дух бе негов син!

— Нямам нищо общо с тяхната смърт — отвърна рязко Джункецоин. — Те не бяха в къщата, когато я запалих…

— Тогава излиза — Рейко се възползва от ситуацията, за да насочи отново подозренията към висшия свещеник, — че Чие и момчето са умрели по заповед на Анраку…

Хару се извърна рязко към него, но той я изгледа презрително и каза:

— А сега доктор Мива ще ни разкаже останалата част от историята…

Застанал зад Хару, лекарят се опита да възрази, но висшият свещеник го прониза с поглед и той се предаде.

— Да, Чие бе нещастна тук, след като роди сина си. Искаше сама да се грижи за Сияен Дух, но монахините й го взеха, за да го отглеждат с другите деца, и рядко й позволяваха да го вижда. Тя не харесваше начина, по който се възпитаваха децата. Непрекъснато протестираше, когато наказваха Сияен Дух заради неподчинение… — Рейко си спомни покритото със синини мършаво телце на детето. — Скоро Чие започна да задава въпроси за нашите практики — продължи Мива. — Не беше съгласна с моите експерименти — казваше, че не било правилно да се дават на безпомощни хора лекарства, които ги разболяват още повече, вместо да им помагат да оздравеят. Искаше да знае с каква цел приготвяме дозите, и когато разбра, че това е отрова за кладенците в Едо, се опита да ме убеди, че онова, което правим, е лошо. Умоляваше ме да престана. Скарахме се и тя избяга от мен. Но не съм я убил! — възкликна доктор Мива уплашено, когато Хару се обърна към него с насочен към гърлото му меч. — Само казах на Кумаширо, че тя се превръща в проблем…