Нора Робъртс - Опасен огън

Ала когато Кийн се отдръпна, Джоу видя същото слънце, нахлуващо през прозореца. В няколко мига се бе събрала цяла вечност.

Неспособна да говори, тя само го гледаше вторачена. Очите й бяха бездънни, лицето пламнало от възбуда. Ала, макар устните й още да тръпнеха от страстта им целувката, те някак бяха съхранили младежката си невинност. Погледът му се прикова в тях.

— Не е за вярване, че съм първия мъж, който те докосва — промълви той и бавно измести поглед. — И че така страшно ме възбуждаш. Особено когато намирам страст, подобаваща на външността ти. Мисля, че първия път искам да те любя на дневна светлина, за да видя как чудното ти самообладание те напуска, как те оголва пласт след пласт. Ще го обсъдим, когато се върна.

Джоу си наложи прекосили да се съвземе, защото усещаше, че е на ръба да се прекърши, да сломи волята си пред него.

— Само защото съм допуснала да ме целунете и докоснете, не означава, че ще ви позволя и останалото — тя вирна глава, почувствала нов прилив на самоувереност. — Ако се любя с вас, то ще е защото аз го искам, а не защото вие ми го казвате.

Неговото изражение видимо се промени.

— Правилно — кимна Кийн в знак на съгласие. — Моята работа ще е просто да те накарам да го поискаш. — Хвана я за брадичката и се наведе за бегла целувка. Както бе направила и първия път, Джоу и сега не затвори очи, а ги задържа приковани в него. Усети по устните му, че се усмихва. — Ти си най-обаятелната жена, която познавам — додаде той, обърна се и отиде до вратата. — Ще се върна — махна небрежно с ръка и затвори след себе си.

Тя гледаше нямо в празното пространство.

Обаятелна, повтори наум и прокара пръсти по още горещите си, тръпнещи устни. Изтича бързо до прозореца, коленичи на дивана под него и се загледа след отдалечаващата се фигура.

Внезапно осъзна, че той вече й липсваше.

Джоу откри, че дните могат да се влачат като години. През втората седмица от заминаването на Кийн тя дебнеше да зърне следа от него на всяко ново място, където разпъваха лагера. Обхождаше с търсещ поглед тълпите местни жители, дошли да видят издигането на Голямата шатра, и едва крепеше през проточилите се ден след ден крехкото равновесие между гнева и отчаянието от продължителното му отсъствие. Само в клетката успяваше да се съсредоточи и запази присъствие на духа, защото знаеше, че инак бе невъзможно. След представленията обаче й ставаше все по-трудно да се отпусне. Всяка сутрин се събуждаше с увереността, че Кийн ще се върне. Всяка вечер лежеше, без да я лови сън, в очакване да изгрее слънцето.

Пролетта беше в разгара си. Избуялите треви миришеха упойващо, смачканите под нечии стъпки полски цветя оставяха сладък аромат във въздуха. Дори когато керванът на цирка поемаше още по на север, дните ставаха все по-топли, а слънцето дълго не залязваше, бавно и неохотно отстъпвайки пред свечеряването. Докато останалите членове на трупата се наслаждаваха на топлината му, свежите благоухания и ясното небе, Джоу живееше в напрежение.

Струваше й се, че след като се бе върнал към живота си в Чикаго, Кийн се бе отказал да идва отново. В Чикаго той разполагаше с удобства и богатство, с елегантни жени. За какво му бе да се връща? Джоу бе заключила съзнанието си за мисли относно окончателната съдба на цирка, като не желаеше да погледне в очи възможността за разтурването му в края на сезона. Повтаряше си, че единствената причина, поради която чакаше Кийн да се върне, бе да го убеди да запази цирка. Ала твърде често в мислите й нахлуваше споменът за това, как я беше държал в обятията си. Постепенно тя се примири и запълни странната празнота, която изпитваше, с работа.

По няколко пъти седмично намираше време да обучава горящия от нетърпение Джери. Отначало му разрешаваше да се занимава само с двете малки лъвчета, като го пускаше да ги храни и да си играе с тях, надянал защитни ръкавици. Окуражаваше го да ги учи на някои прости номера с помощта на малки парчета сурово месо. Радваше се заедно с него, когато зверчетата се отзоваваха на търпението му и започваха да се подчиняват.

Джоу виждаше у Джери заложби и възможности, каквито му даваха неговата искрена привързаност към животните, решимостта и ревностното отношение към работата. Основна грижа обаче й беше това, че той още не бе развил една здравословна боязън от дивите хищници. Държеше се прекалено свойски, а тя знаеше, че тази непринуденост влече след себе си небрежност и невнимание. Щом сметна, че бе напреднал достатъчно реши да предприеме следващата стъпка от обучението му.