Нора Робъртс - Отрова

— Не искам да излизам навън!

— Трябва. Нуждаеш се от въздух. Навън е студено. Ще се охладиш. Освен това вече успя да разсмееш един куп хора, които бяха достатъчно близо, за да чуят какво каза на Авано. Беше добро изпълнение, между другото.. Но с тази пара, която излиза от ушите и ноздрите ти, скоро ще станеш за смях.

Той направо я изтикваше към вратата.

— Престани да ме буташ и престани да ме поучаваш! Не обичам някой да ми нарежда. — Софи се освободи, завъртя се и съвсем лекичко го блъсна.

— Продължавай. Първият изстрел винаги е безплатен. След това аз ще съм наред.

Тя си пое въздух, издиша го, отново си пое, като продължаваше да го гледа. С всеки дъх блестящата рокля сякаш тръпнеше на лунната светлина.

Беше прекрасна. И опасна като пръчка динамит, на която фитилът вече е запален.

— Точно така — рече с кимване той. — Още малко и ще можеш да виждаш достатъчно добре през кървавата мъгла, която заслепява очите ти.

— Копеле!

Софи се отдалечи от покритата с бръшлян стена на избата, по клонките наоколо висяха празнични лампички. По-далеч от смеха, от музиката, която сякаш избликваше през високите тесни прозорци. Скри се в сенките на старите кипарисови дървета, където можеше да си се пеняви и ругае на спокойствие, докато се успокои и й мине.

Тайлър я чу да си говори сама на италиански и от малкото, което разбра, му стана ясно, че изрича доста неприятни неща.

— Не можах да се въздържа. — Тя се обърна към него. Ръцете й се отпуснаха като прекършени клони покрай тялото.

— Не съм и допускал, че би могла. Винаги си била голямо изчадие. — Тъй като беше студено и тя явно започваше да трепери, той свали сакото си и я наметна.

Гневът й полека се стопяваше, оставяйки я някак си празна и изчерпана.

— Не ми пука за него и Рене, нито пък за Крис, въпреки че тази история ще усложни отношенията в отдела. Но мога да се справя с това и с Крис също. Но той обиди майка ми.

— Тя е силна жена, Софи. Ще видиш, че всичко ще бъде наред. — Тайлър пъхна ръцете си в джобовете преди да се поддаде на импулса да я прегърне. Изглеждаше така дяволски нещастна. — Съжалявам, че наранява теб.

— Всъщност какво ново под слънцето? — Последният остатък от гнева я напусна и за него останаха да й напомнят само главоболието и празният стомах. — Сигурно трябва да ти благодаря, че ме измъкна оттам, преди да се бях нахвърлила върху зяпачите с юмруци.

— Ако имаш предвид Крис, тя никак не ми прилича на зяпачка. Нещо повече, май е главно действащо лице. Но няма защо да ми благодариш.

Софи се обърна и по изражението на лицето му разбра, че той се чувства неловко. Тъй като намери това за много мило, тя се повдигна на пръсти и леко го целуна по бузата.

— Все пак, благодаря. Поне не стрелях, нали? Изпускам си нервите, когато съм в лошо настроение.

— Не бе толкова страшно, пък и музиката, слава Богу, беше достатъчно висока.

— Един плюс за нея. Е, вярвам, че си свърших работата тук. Защо не се разходим до голямата къща? Мога да те уверя, че повече няма да изпадам в лошо настроение.

— Надявам се. Искаш ли палтото си?

— Така ми е добре. — Тя се усмихна и се загърна по-плътно в сакото му. Ще използвам твоето.

Градините на Вила Джиамбели блестяха с хиляди празнични лампички. Отоплените тераси бяха украсени с цветя и декоративни дървета. Масите подканяха гостите да излязат навън, да се насладят на нощта и музиката, която се лееше откъм балната зала.

Пилар използва това като извинение, за да открадне един миг за усамотение и за глътка въздух, преди да се върне сред гостите и да изпълни задълженията си на домакиня. Дори смяташе да изпуши тайно една цигара.

— Криеш ли се?

Тя едва не подскочи в сянката, където се бе притаила, но след като видя втория си баща, въздъхна с облекчение.

— Хвана ме.

— Аз самият търсех начин да се измъкна. — С пресилен жест той завъртя глава наляво и надясно, уж оглеждайки се, и прошепна. — Имаш ли?

Тя се засмя заговорнически.

— Само една — прошепна му в отговор. — Но можем да я изпушим заедно.

— Пали тогава, партньоре. Майка ти е заета. Ще имаме достатъчно време да си дръпнем по няколко пъти.

Пилар запали цигарата. Останаха скрити в сенките и си подаваха цигарата като войници в окоп.

Тя се чувстваше спокойно в неговата компания, затова се облегна на стената и се загледа в нощта. Светлините осветяваха полята, дърветата и голите преплетени клони на лозите. Зад тях, във въздуха, се носеше обаянието на музиката.