Нора Робъртс - Отрова

— Моля те, недей! Моля те! — тя го хвана за ръката, когато той отстъпи встрани. — Господи, моля те! Не си отивай. — Отново трепереше цялата, но не, както когато животът й беше застрашен. Сега трепереше много повече, защото беше застрашено нещо много важно. — Съжалявам. Толкова съжалявам! Не ми се сърди! Не искам да те тревожа, а всъщност те обиждам. Разбери, свикнала съм да се грижа сама за себе си, да вземам решения и да ги изпълнявам.

— Но така повече няма да продължава. Ако не можеш да се промениш, значи сме си губили времето.

— Прав си. И това ме плаши. Разбирам колко е важно за теб и че може да те накара да си отидеш. А аз не искам. Прав си, аз сгреших. Исках да се справя сама, така, както аз си знам, но сгреших. Викай по мен, ругай ме, карай ми се, само не ме гони!

Гневът и яростта му изчезнаха внезапно, както винаги ставаше, когато беше с нея, и той се почувства изненадан и изпразнен.

— Ще изстинеш. Да влизаме вътре!

— Почакай! — Гласът му бе така равнодушен, че предизвика тръпка на ужас. — Само ме изслушай.

Тя стисна ръката му, сетне сграбчи с пръстите си ризата му. Ако сега той се обърнеше и си тръгнеше, Софи знаеше, че ще бъде много самотна. Толкова самотна, колкото никога не е била досега.

— Слушам те.

— Когато писмото пристигна, много се ядосах. Мислех единствено за това, че негодникът, бях сигурна, че е Джери, използва собствената ми работа, за да ми се подиграва. Опитва се да ме стресне, да ме изплаши, но аз няма да му позволя. Няма да му позволя да ме тревожи. Нито мен, нито майка ми, нито никой от хората, на които държа и обичам. Мислех, че ще мога да се справя сама и да ти спестя грижите и безпокойството. Но сега, докато стоя тук, осъзнавам, че ако ти беше направил същото, аз щях да бъда бясна и толкова сърдита, колкото си и ти в момента.

Гласът й се прекърши и Софи почувства, че ще се разплаче. Това не беше честна тактика, напомни си с известно съжаление тя.

— Аз те обичам. Това е може би единственото нещо, с което не мога да се справя. Дай ми шанс, дай ми възможност да се поправя. Помолих те да не си отиваш. Това е нещо, което не ми се е удавало да постигна — да обичам някого, да имам нужда от него и да успея да го задържа.

— Аз не съм баща ти. — Тайлър хвана с ръка брадичката й. Видя как очите й се пълнят със сълзи. Видя и усилията, които полага, за да ги удържи. — Не се страхувай. Ако аз поема част от грижите ти, това няма да те направи по-слаба. Нито по-безпомощна. Софи.

— Той винаги оставяше някой друг да се оправя с трудните и неприятни неща. — Тя въздъхна дълбоко, за да се успокои. — Знам какво правя, Тай, когато отблъсквам хората, за да се справя сама с проблемите си. Знам какво се опитвам да докажа. Съзнавам, че е глупаво и егоистично. Но невинаги успявам да се възпра и да не го правя.

— Значи ти липсва практика. — Той хвана ръката й. — Казах ти и преди, че съм луд по теб, нали?

По гръбнака й премина тръпка.

— Да, каза ми. — За да се успокои, тя допря сплетените им ръце до бузата си. — Никога преди не съм била луда по някого. И никой не е бил луд по мен. Изглежда, че ти си единственият.

— Това ми харесва. Значи сме квит?

— Предполагам, че да. — Устните й се извиха. Той правеше всичко така лесно, помисли си Софи. Единственото, което се искаше от нея, бе да му позволи да се грижи за нея. — Ама че нощ!

— Да се връщаме и да довършим започнатото. — Тайлър я прегърна през раменете и я поведе към къщата, като автоматично я подпря, защото тя накуцваше. — Удари ли се?

Доволният му тон с нотка на закачка в него не убягна от вниманието й.

— Стъпих накриво, докато тичах след един голям и много смел cilo 33 33 Задник (ит.) — Б.пр. .

— О, това сигурно съм бил аз. И освен това разбирам достатъчно италиански, за да разбера, че жената, която обичам, ме нарича задник.

— Да, но много нежно. След като знаеш толкова добре италиански, защо не завършим нощта като… — Тя се надигна на пръсти и прошепна в ухото му една дума на този език, като в същото време го смушка в ребрата.

— Мм! — Тайлър нямаше и понятие какво му каза, но почувства как кръвта зашумя в главата му. — Мисля, че това ще трябва да ми го преведеш.

— С удоволствие — рече Софи. — След като влезем вътре обаче.

Пилар се изненада да види Тайлър на вратата на кухнята толкова рано сутринта. Изненада я също така и огромният букет цветя, които той държеше в ръце.

— Добро утро.

— Здрасти. — Той влезе, пристъпвайки неловко от крак на крак. — Не очаквах да те видя тук, иначе щях да набера… — Объркан, той размаха букета. — Щях да набера повече.