Нора Робъртс - Отрова

— Ето, почти стигнахме, някъде тук е. — Софи завъртя волана наляво, сетне надясно. Той се хлъзгаше в ръцете й, мокри от пот.

Можеше да види, да почувства, че пътят започва да се изкачва. Само още малко, помисли си Софи. Съвсем мъничко.

— На първа, мамо! Превключи на първа!

Чу се ужасен шум и след това колата много силно се разтресе. На Софи й се стори, че някакъв гигантски юмрук се стоварва върху покрива. Нещо изтрещя, сетне нещо се счупи. И докато скоростта съвсем намаля, тя отби встрани от пътя.

Когато спряха, никой не каза нито дума. Покрай тях мина една кола, сетне втора.

— Всички ли сме цели? — Пилар се пресегна, за да откопчее колана си, при което откри, че пръстите й са сгърчени. — Всички ли сме добре?

— Да. — Мади избърса сълзите от бузите си. — Всички сме добре. Мисля, че вече можем да слезем.

— Добра идея. Софи, ти как си, момичето ми?

— Добре съм. Да излизаме оттук!

Тя успя да се измъкне от колата и да заобиколи от другата й страна, когато краката й се подгънаха и за малко да се свлече на земята. Подпря се с ръце на покрива и се опита да си поеме въздух.

— Това се вика каране! — възхитено рече Мади.

— О, благодаря ти.

— Ела, момичето ми! — Пилар я обърна към себе си и я прегърна, усети как силно се тресеше в ръцете й. Разтвори прегръдката си и се обърна и към Мади. — Ела, момичето ми. — Мади се притисна силно към гърдите й и сълзите й потекоха на воля.

Заслепен от ужас, ярост и облекчение, Дейвид затвори вратата. Когато шумът от отдалечаващата се полицейска кола съвсем се изгуби, той отново прегърна Мади и я залюля в ръцете си сякаш беше бебе.

— Ти си добре. — Притисна устни към лицето й, после към косата й. Едва сега успя да си поеме дъх, колко ли време бе минало след първото телефонно обаждане. — Добре си и си жива и здрава. — Произнасяше това вече десетки пъти.

— Добре съм, татко. Не съм ранена, нямам даже драскотина. — Но когато го прегърна през врата, всичко преживяно отново изплува пред очите й. — Софи караше като един от онези състезатели, който вие с Тео обичате да гледате по телевизията. Направо беше страшно гот!

— Страшно гот, значи — вече малко по-спокоен, той зарови нос в косата й, докато Тео я потупваше по гърба.

— Значи все едно си била на състезание. — Тео се опита по мъжки да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. Чувстваше в гърдите си тежест и страх. — Аз ще се погрижа за багажа, татко. Ти трябва да пазиш ръката си.

Неспособен да говори, Дейвид само кимна с глава и пусна Мади. Момиченцето му, неговото малко момиченце беше живо, това беше единственото, за което можеше да мисли. Преди по-малко от час би могъл да я загуби.

— Всичко е наред, татко — повтори Мади. — Всички сме живи и здрави. Ето, виж, мога да вървя. Малко се поразтреперих, но после ми мина. Но Тео може да донесе новите ми придобивки. — Тя потърка бузата си в лицето на баща си. — Ако знаеш как напазарувахме! Нали, Пилар?

— Да. Ще дойда да ти помогна, Тео — предложи Пилар.

— Недей, аз и Тео ще се справим и без теб.

— Какво си направила с косата си? — Дейвид прекара ръка по главата на Мади и я спря на шията й.

— Освободих се от част от нея. Какво ще кажеш?

— Мисля, че така изглеждаш по-голяма. Станала си почти колкото мен. Дявол да го вземе, Мади, все още не ми се иска да порастваш. — Той въздъхна и отново притиска устните си към главата й. — Само една минутка, може ли?

— Разбира се.

— Толкова много те обичам. Ще ти бъда много благодарен, ако не ме плашиш така за в бъдеще.

— Не бях го планирала, тате. Почакай да видиш новата ми рокля. Страшно върви на прическата.

— Чудесно. Хайде бягай, донеси си покупките.

— Ще останеш, нали? — обърна се Мади към Пилар.

— Да, ако искаш.

— Мисля, че трябва да останеш. — В това време Тео отиде за багажа и Мади затича след него с новите си модерни обувки.

— О, Дейвид, така съжалявам!

— Не казвай нищо. Остави ме да те погледам. — Той обхвана лицето й с длани и ги плъзна по косите й. Кожата й беше хладна, а очите — огромни и изпълнени с тревога. Но тя беше тук и беше цяла. — Само да те погледам.

— Аз съм добре.

Той я притисна към себе си.

— А как е Софи?

— И тя е добре. — Онази опъната струна, която я държеше изправена и стабилна се скъса, когато се гушна в него. — Господи, Дейвид, какво можеше да стане! Нашите деца! Никога в живота си не съм била толкова изплашена, ужасена, застрашена. И през цялото време докато ставаше това, те бяха… Те бяха удивителни, чудесни, запазиха пълно самообладание. Не исках да оставям Софи да се оправя сама с полицията, но пък и не исках Мади да се прибере вкъщи сама, затова…