Нора Робъртс - Отрова

В осем реши, че е време да позвъни на семейство Мур вкъщи.

— Лельо Хелън? Извинявай за ранното обаждане.

— Не е чак толкова рано. След петнадесет минути излизам за работа. От Венеция ли се обаждаш?

— Не, от Вила Джиамбели. И ми трябват твоите правни съвети. Във връзка с няколко наистина неприятни неща. Част от тях засягат международното право.

— Фирмено или криминално?

— И двете. Знаеш, че Донато е в ареста. Днес е бил екстрадиран в Италия. Той няма намерение да се бори. Бил е подмамен от един американец, наш конкурент. Засега името му ще остане в тайна. Този човек знае за отравянето на виното, за незаконните присвоявания и много вероятно е замесен в тях. Това може ли да бъде третирано като конспирация? Може ли да бъде подведен под отговорност? Маргарет умря тук в Щатите, но…

— Почакай, почакай. Много бързо се движиш, Софи. Законът е бавно нещо, намали оборотите. Първо, ти се позоваваш на думите, които ти е казал Донато. В този момент той не е особено благонадежден свидетел. Не може да му се вярва.

— Ще свидетелства — отвърна Софи. — Просто искам да получа цялостна картина на нещата.

— Не съм експерт по международно право. Не съм и адвокат по криминални дела. Трябва да говориш с Джеймс, ще ти го докарам за минута. Но искам да ти кажа нещо, като приятел. Това е работа на полицията и на системата. Не бива да правиш нищо и те моля да бъдеш много внимателна какво говориш и какво пишеш. Не прави никакви изявления, преди да се посъветваш с мен, Джеймс или Линк.

— Вече съм написала едно изявление за пресата, за тук и за Европа. Ще ти го пратя по факса като свършим.

— Добре. Ето ти Джеймс, говори с него. И не прави нищо.

Софи стисна устни. Много интересно, помисли си тя какво би казала нейната строга леля Хелън, нейната приятелка и адвокатка, ако знаеше за посещението им с Тайлър предната вечер в Ню Йорк.

По обяд Дейвид стоеше сред редовете, заобиколен от младите мускатови растения в лозовите масиви на Макмилън. Чувстваше се безполезен, излишен и малко тревожен, защото неговият току-що навършил седемнадесет години син беше заминал тази сутрин на училище зад волана на едно кабрио, купено предния ден от втора ръка.

— Нямаш ли си работа с твоите хартии? — попита го Тайлър.

— На бюрото ми се е натрупала една купчина, по-висока от теб.

— В такъв случай едва ли ще дойдеш с мен в избата, за да пробваме „Мерло ’93“.

— Напротив. Аз ще го дегустирам, а ти ще разказваш.

— То няма кой знае какво за разказване.

— Пилар ми каза, че си го проснал с една ръка. — Дейвид опипа раненото си рамо. — Аз все още съм само с една ръка, макар че оня садист, докторът, каза, че скоро ще имам две. Как ми се щеше и аз да съм там. — Дейвид закрачи между редовете. — Като си помислиш само, работих за този кучи син години наред. Седях до него на срещи и заседания, обядвахме заедно, замръквахме и осъмвахме в измислянето на стратегии. Някои от тях бяха насочени точно към привличане на клиентите на „Джиамбели“. Но това е бизнесът.

— Така е.

— Когато „Льо Кьор“ спечели пълните права да зарежда полетите за и от Европа, помня, че излязохме и празнувахме с него. Бяхме успели да изместим „Джиамбели“ от този важен пазар. Потупвах се сам по рамото за добре свършената работа дни наред и бях много горд. Сега си давам сметка, че спечелихме, защото Джери е имал вътрешен агент. Имал е информация. Дон му е казал предварително цената, която „Джиамбели“ ще предложи на търга.

— Някои хора така правят бизнес.

— Аз не мога така.

Тонът на гласа му накара Тайлър да спре. Помисли си как през последните месеци те бяха станали приятели. Почти семейство. Достатъчно близки, че да различи и разбере вината и разочарованието, които чувстваше Дейвид. — Никой не е казал подобно нещо, Дейвид. Дори не си го и помисляй.

— Не. Но си спомням колко много исках да спечелим оня клиент. — Опита се да пъхне ръце в джобовете си и болната ръка го заболя. — По дяволите!

— Ще престанеш ли да се вайкаш? Изоставих доста работа тук, за да отида в Италия и да измия кръвта ти от улицата. Когато те застреляха, объркаха цялата ми програма.

Дейвид извърна към него развеселеното си лице.

— Този тон ли използва, когато предложи на онова копеле Де Морни да отиде на рентген?

— Вероятно този. Използвам го винаги, когато някой се прави на по-глупав, отколкото е.

Болезнените възли в корема на Дейвид се отпуснаха и в очите му проблеснаха закачливи искрици.

— Бих могъл да те просна за тези думи, но ти си по-едър от мен и си с две ръце.