Нора Робъртс - Отрова

— Момиченцето ми! — Смехът на Пилар беше дрезгав, сякаш щеше всеки миг да премине в ридание, но тя се насили да продължи. — Той е зашеметяващ, великолепен, също като нея. Всичко е точно. — Несъзнателно продължаваше да върти златната халка върху пръста си. — Всичко е както трябва.

— По дяволите! Мразя я! Мразя ги и двамата и още сега ще отида да им го кажа.

— Не, няма да го направиш. — Пилар хвана дъщеря си за раменете. Дали болката, която съзря в очите й, се виждаше така ясно и в нейните собствени? И къде беше грешката й? Нима този безкраен затвор, в който живееше, щеше да завлече и дъщеря й в празното пространство? Да я обрече на самота и пустота? — Това няма да реши нищо, няма да промени нищо. Няма смисъл от омразата, Софи. Тя само ще ти навреди.

Не, помисли си Софи. Омразата нямаше да я засегне. Щеше само да я закали.

— Ядосай се! — извика тя. — Бъди гневна, сърдита и бясна! — „Бъди нещо — помисли си отчаяно — каквото и да е, само не така наранена и безпомощна. Предадена. Не мога да го понеса.“

— Ти ще го направиш, детето ми. — Тя погали нежно ръката на дъщеря си. — При това много по-добре от мен.

— Да дойде тук по този начин! Да дойде и да набута в лицата ни идиотския си пръстен! Той няма право да се отнася така с нас, мамо, нито с теб, нито с мен.

— Той има право да прави каквото си иска. Но… Това беше едно наистина лошо изпълнение.

Извинения, помисли си Пилар. Отново извинения. Беше прекарала тридесет години от живота си, оправдавайки постъпките на Антъни Авано. Беше й станало навик. Очевидно твърде лош навик.

— Не позволявай да те засегнат. Той все още е твой баща, каквото и да се случи. Винаги ще бъде.

— Вече не ми е баща.

Пилар пребледня.

— О, Софи, не говори така!

— Стига! — Ядосана на себе си, Софи вдигна ръка. — Аз съм лоша, знам. Но съм бясна. Не на себе си, дори не и на него — рече тя. — Той не знае какво прави. Но тя, тя много добре съзнава как се държи. И иска да постъпи така. Идва в дома ни и се разпорежда тук, държи се нагло с теб. Не, не само с теб, по дяволите, с всички ни! С всички нас. Затова я мразя!

— Забравяш едно нещо, мила. Рене може би го обича.

— О, моля ти се!

— Не бъди цинична. Аз го обичах, защо тя да не може?

Софи се завъртя. Искаше да изрита нещо, да счупи нещо. И да събере острите парчета и да ги хвърли в идеалното, с калифорнийски загар лице на Рене.

— Тя обича парите му, положението му и проклетата му банкова сметка.

— Вероятно. Но той е от оня тип мъже, които карат жените да се влюбват в тях. При това без усилия.

Софи долови мъдростта в думите на майка си. Тя никога досега не беше обичала мъж, но можеше да разпознае гласа на жената, която е обичала. И точно тази пълна безнадеждност изпари гнева й.

— Никога не си преставала да го обичаш.

— Ако не съм, значи толкова по-добре. Обещай ми нещо. Не прави сцени.

— Мразя да доставям някому удоволствие, но предполагам, че студеното пренебрежение ще има повече въздействие. По един или друг начин искам да изтрия този самодоволен израз от лицето й. И ще го направя.

Софи целуна майка си по бузите и я прегърна. Нея можеше да обича без съмнения и без задръжки.

— Добре ли си?

— Да. Животът ми не се е променил, нали? — О, дори само мисълта за това беше повече от ужасна. — Наистина нищо не се е променило. Да се връщаме.

— Ще ти кажа какво ще направим — започна да говори Софи, когато тръгнаха по коридора. — Аз ще преразгледам програмата си и ще си оставя няколко свободни дни. И тогава двете ще отидем на курорт. На бани. Ще се потопим в калните бани до шията, ще си правим масажи и маски, ще се оставим в ръцете на масажистите и маникюристите. Ще изхарчим купища пари за разни мазила, които никога не сме използвали, и ще се размотаваме по цял ден по халат.

Вратата на стаята, покрай която минаваха, се отвори и една брюнетка на средна възраст застана пред тях.

— Звучи много интригуващо. Кога заминаваме?

— Хелън! — Пилар сложи ръка на сърцето си и се наведе да целуне приятелката си. — Изкара ми акъла!

— Извинявай. Трябваше да тичам, за да не се изтърва. — Тя подръпна полата на стоманеносивия си костюм върху бедрата си, които постоянно се опитваше да направи по-фини. — Това кафе, което пих по пътя насам… То е причината. Софи, не си ли прекалено красива? И така. — Хелън вдигна куфарчето си и изправи рамене. — Казвайте, кои са в приемната? Обичайните заподозрени?

— Повече или по-малко. Не знаех, че мама има предвид теб, когато каза, че очакваме да дойдат адвокатите. — А щом съдия Хелън Мур беше повикана, значи работата беше сериозна, помисли си Софи.