Нора Робъртс - Отрова

— Успешно ли беше пътуването? — попита Тереза.

— Имам записки. Всичко съм записала — отвърна тя, като се разсмя отново и обгърна с ръце раменете им, така че сега тримата вървяха заедно. — Ще бъдеш доволна, бабо. Освен това ми хрумнаха и няколко прекрасни идеи за рекламната кампания — добави скромно Софи.

Илай я погледна и когато видя, че Тереза се въздържа от коментар, потупа Софи по ръката. Изглежда неприятностите, помисли си той, ще започнат твърде рано този път.

— Виж ти, почнали сте да зарязвате — отбеляза Софи, като видя пресните срязвания по лозовите пръчки. — И в Макмилановите лозя ли са почнали?

— Да. Време е.

— А до есента има още толкова месеци. Nonnа, ще ми кажеш ли защо ни повика всички тук? Знаеш, че обичам да те виждам, както и Илай, и мама също. Но грижата за лозята не е единственото, което трябва да вършат всички Джиамбели.

— Ще говорим за това по-късно. Сега ще закусим преди малките чудовища на Донато да са станали и да ни подлудят.

— Nonna!

— По-късно — повтори Тереза. — Все още не са пристигнали всички.

Вила Джиамбели беше разположена на малък хълм в центъра на долината и бе заобиколена от гора, която бе оставена да расте на воля, дива и свободна. Камъните на сградата се позлатяваха, ставаха червени и кехлибарени, когато светлината ги огрееше, а прозорците й бяха много. Бинарната беше построена по същия начин както онази в Италия и след като бе разширена и напълно модернизирана, все още работеше.

Към нея бе пристроена една просторна и добре обзаведена дегустационна, където постоянните клиенти на редовните си срещи можеха да опитат продуктите на винарната, замезвайки с хляб и сирене. Винарските клубове също бяха добре дошли, за да провеждат срещите си четири пъти в годината, а освен това тук се организираха обиколки и турове, които продължаваха до офисите в Сан Франциско.

Виното, закупено от винарната при тези случаи, се транспортираше до всички части на света.

Пещерите, с техния хладен и влажен въздух и постоянна температура, закътани в пазвите на хълмовете, се използваха за съхранение и стареене на виното. Земята, върху която бе построена Вила Джиамбели и нейните помещения за производство на вино, беше повече от стотина акра и по време на гроздобера въздухът бе напоен с обещания за уханното питие. Наистина миришеше на вино.

Централният двор на къщата беше облицован с плочки в червения цвят на „Кианти“ и имаше фонтан, в който един ухилен до ушите Бакхус вдигаше своята чаша за вечни времена. Когато зимата си отидеше, навън се изваждаха стотици саксии и пространството се изпълваше с аромата на живи цветя.

В къщата имаше дванадесет спални и петнадесет бани, солариум, бална зала и официална трапезария, която можеше да побере шестдесет души. Съществуваха стаи за музика, стаи, пълни с книги, стаи за работни кабинети и стаи за спорове и оскърбления. Между стените на тези стаи грабваха погледа колекции на италианското и американското изящно изкуство и антични предмети, каквито нямаше някъде по света.

Имаше закрит и открит басейн и гараж за двадесет автомобила. Градините на Вила Джиамбели бяха прекрасни.

Балконите и терасите приличаха на каменна дантела, а множество входове, входчета и стълбища предоставяха на семейството и на гостите възможности за достъп, за влизане и излизане в личните помещения и покои, без да бъдат обезпокоявани.

Въпреки размерите, обема и безценните си богатства, Вила Джиамбели преди всичко беше дом.

Когато я видя за пръв път, Тайлър си помисли, че е замък с огромни зали, сложни пасажи, тайни врати и коридори. В момента си мислеше, че е затвор, в който щеше да бъде принуден да прекара прекалено много време с прекалено много хора.

Предпочиташе да бъде навън, на свеж въздух, да се грижи да лозята си и да пие силното си кафе от термоса. Вместо това беше хванат като в капан в салона и за компенсация пиеше едно наистина отлично „Шардоне“. В центъра на приемната, в камината, гореше огън, а по всички масички из стаята бяха подредени елегантни ордьоври и хапки в големи плата от цветен италиански порцелан.

Тайлър не можеше да разбере защо хората си губеха времето и усилията да правят такива малки хапки, когато приготвянето на един сандвич от две големи филии хляб и нещо по средата беше къде-къде по-бързо и по-лесно.

И защо храненето трябваше да бъде толкова важно събитие? Знаеше обаче, че ако изрече подобна еретична мисъл в обкръжението на италианци, ще бъде линчуван на място.