Нора Робъртс - Отрова

Не че в момента говореше. Просто слушаше обичайните оплаквания и жалби.

Остави ги да минат покрай ушите му. „Кънтри клуб“ гъмжал от клюки и сплетни, позволили си и доста черен хумор по адрес на баща му. Настоящата му жена, Тай така и не успя да запомни имената на безбройните госпожи Макмилън, се била почувствала унизена в курорта. Поканите, които очаквали за приеми и вечери, не пристигнали.

Нещо трябвало да се направи, и то бързо. Илай бил отговорен да запази семейното име чисто и неопетнено, нещо, което той очевидно пренебрегнал, още когато се оженил за онази италианска вещица. Това първо. Но най-същественото, важното и абсолютно задължителното било отделянето на името и етикета „Макмилън“ от този на „Джиамбели“. Той очаквал от Тайлър да използва всичкото си влияние, преди да е станало прекалено късно. Илай вече бил стар и очевидно му било време да излезе в пенсия.

— Свърши ли? — прекъсна го остро Тайлър, без да дочака края на бащините си тиради. — Защото и аз искам да ти кажа нещо. Ако имаш някакви оплаквания и забележки, можеш да ги отправиш към мен. Ако още веднъж се обадиш на дядо и го притесниш, ще направя всичко, което е по силите ми, да ти отнема фонда и рентата, с които живееш през последните тридесет години.

— Нямаш право да ми…

— Не, ти нямаш право! Не си работил нито ден за тази фирма, да не говорим, че ти и майка ми не загубихте и един час от скъпоценния си живот, за да ми бъдете родители. Докато може, Илай Макмилън ще ръководи тази фирма. Повярвай ми, аз не съм толкова търпелив като него. Ако още веднъж го оскърбиш или натъжиш, ще имаме нещо повече от телефонен разговор с теб.

— Заплашваш ли ме? Да не би да планираш да изпратиш някого срещу мен, както срещу Тони Авано?

— Не. Защо да си губя времето с теб? Знам къде да те ударя, там, където най-много ще те заболи. Ще се погрижа всичките ти кредитни карти да бъдат анулирани. Запомни добре едно нещо. Насреща ти не е дядо ми и ти нямаш работа с него. И не се закачай с мен. Ще съжаляваш.

Тайлър натисна бутона и в този момент видя Софи на края на верандата.

— Извинявай. Нямах намерение да подслушвам. — Ако беше сърдита, би могла да го прикрие. Но тя беше тъжна. Знаеше, много добре за какво става дума. Затова отиде до него и взе лицето му в шепите си. — Извинявай. Съжалявам — повтори тя.

— Няма нищо. Просто си побъбрихме сладко с добрия стар татко. — Той остави телефона на масата. — Имаш ли нужда от нещо?

— Чух прогнозата за времето. Разбрах, че тази нощ се очаква слана. Мислех си дали няма да искаш някой да ти прави компания навън.

— Не, благодаря. Ще се справя и сам. — Той огледа замразяващата й рана и разпълзялата се синина. — Много впечатляващо.

— Тези неща винаги изглеждат много по-зле на другия ден. Но не се чувствах зле, когато се събудих на сутринта. Тай… кажи ми какво не е наред.

— Нищо. Ще се оправя.

— Да. Разбира се, ти можеш да се справиш с всичко. Аз също. Ние толкова много си приличаме. И двамата сме докачливи оправячи. — Тя го блъсна по рамото. — Казах ти къде ме боли! Сега ти ми кажи!

Той понечи да й върне удара, сетне осъзна, че не иска да го прави.

— Баща ми. Обвинява дядо за всичко, което излиза в пресата, за полицейските разследвания. Това очерняло името му. Пречело му. На тенискортовете, край басейните или там не знам си къде още. Казах му да се разкара.

— И той?

— Ако не го направи, ще говоря с Хелън да му отнемем рентите. Това ще го накара много бързо да млъкне. Кучият му син! Не е свършил за пет пари работа в живота си и още по-лошо, не е показал грам благодарност за онова, което получава. Само взема и взема, и иска все повече и повече. Никак не е чудно, че той и баща ти така се погаждаха. — Изведнъж се усети какво рече и изруга. — По дяволите, Софи! Не исках. Извинявай.

— Няма нужда да се извиняваш. Напълно си прав.

Помежду им имаше връзка, помисли си тя, която никой от двамата не бе осъзнавал преди. Вероятно сега бе дошло времето.

— Тай, мислил ли си някога колко щастливи сме ние с теб, че точно от тези гени сме се родили? Че гените се предават и преминават през поколение? Чакай — спря го, преди той да й отговори. — Ти приличаш на Илай. — Прекара пръсти през косата му. Започваше да й харесва как червенее по краищата. — Ти си кораво момче — каза го, докосвайки с устни бузата му. — Солиден и непоклатим като скала. Не позволявай на онова слабо звено между теб и Илай да те обърка.

Тайлър допря челото си до косите й.

— Никога не съм имал нужда от него. От моя баща. — Не, помисли си той, не и по начина, по който ти имаше нужда от твоя. — Никога не съм го искал.