Нора Робъртс - Публични тайни

— Качвам се горе да сложа бебето. — Брайън се усмихна, когато забеляза П.М., застанал срамежливо назад. — Не хапе, старче. Няма зъби.

П.М. се усмихна и напъха ръце в джобовете.

— Засега не ме карай да го докосвам.

— Погрижи се за Бев. Твърде тежко й беше.

— Това мога да свърша. — И тръгна обратно към всекидневната.

— Ще сложим бебето да спи — заяви Ема и хвана края на одеялцето. — Ще ти покажа как.

Заизкачваха стълбите с Ема начело.

Стаята на бебето беше разхубавена от набрани бели завеси и няколко разноцветни дъги, изрисувани върху небесносините стени. Кошчето беше обрамчено със снежнобяла дантела, осеяна с розови и сини панделки. В ъгъла стоеше стилна количка, която се пазеше от огромно мече, а до прозореца — античен стол-люлка.

Момиченцето застана до кошчето и баща му постави Дарън в него. Щом свалиха мъничката шапчица, то посегна да погали пухкавата черна косица.

— Ще се събуди ли скоро?

— Не знам. Струва ми се, че бебетата са доста непредсказуеми. — Брайън клекна до нея. — Трябва да сме много внимателни с него, Ема. Виждаш ли колко е безпомощен?

— Никога няма да позволя нещо да му се случи. — Сложи ръка върху рамото на баща си и се загледа в спящото бебе.

Ема не можеше да реши дали харесва мис Уолингфорд. Младата бавачка с хубава червена коса и добри сиви очи много рядко й позволяваше да докосне бебето Дарън. Бев разговаря с десетина кандидатки, но най-подходяща се оказа Алис Уолингфорд: двадесет и пет годишна, от добро семейство, с отлични препоръки и приятни маниери.

През първите месеци след раждането, когато Бев беше твърде отпаднала и потисната, Алис стана независима. Освен това беше жена и с нея можеше да се говори за неща като първо зъбче, кърмене и диети. Желанието на Бев беше не само да стане добра майка, но и да възвърне грациозната си фигура. Мъчеше са да създаде онзи дом, за който мечтаеше, въпреки че за Брайън беше по-важно да пише песни с Джоно или да се среща с Пит за нови записи.

Слушаше го, когато говореше за войната в Азия или за расовите размирици в Америка, но нейният проблем се свеждаше единствено до това, дали времето ще е достатъчно топло, за да изведе Дарън на разходка. Докато Брайън пишеше песни и говореше против войната и фанатизма, тя се научи да меси и започна да плете.

Успокои се, когато тялото й си възвърна предишната форма. Бяха най-щастливите дни през нейния живот: синът й растеше едър и здрав, а мъжът й се държеше великолепно в леглото.

С Дарън на гърдите и Ема в краката Бев се люлееше на стола до прозореца в детската стая. Тази сутрин беше валяло, но сега слънцето грееше. Следобед ще ги изведе на разходка в парка.

— Ще го сложа в кошчето, Ема. — Бев дръпна блузата и покри гърдите си. — Бързо заспа.

— Мога ли да го подържа, когато се събуди?

— Да, но само когато съм с теб.

— Мис Уолингфорд никога не ми позволява да го държа.

— Защото е предпазлива. — Бев приглади одеялото на Дарън и се отдръпна. Беше вече петмесечен и не би могла да си представи живота без него. — Хайде да слезем долу и да приготвим един хубав кейк. Твоят татко обича шоколадов кейк.

Разбрала, че трябва да се примири с това, Ема я последва надолу. Алис с чисти пелени в ръцете ги спря в коридора. — Ще поспи малко, Алис — каза й Бев. — Коремчето му е пълно.

— Да, мадам.

— Ние с Ема ще бъдем в кухнята.

Един час по-късно, когато изваждаха кейка да изстива, входната врата се затвори с трясък.

— Татко трябва да си е дошъл по-рано.

Бев механично пооправи косата си, преди да изскочи от кухнята, за да го посрещне.

— Бри, не те очаквах по-рано от… Какво има?

Блед, със зачервени и насълзени очи, той отчаяно поклати глава. Бев протегна ръце към него.

— Застреляха го.

— Какво? — Тя се вкопчи здраво в ръката му. — Кой? Кой е застрелян?

— Кенеди. Робърт Кенеди. Убиха го.

— О, Боже мой! О, Господи! — Стоеше и гледаше ужасена. Спомни си убийството на американския президент — светът беше потресен. А сега и брат му, веселият му млад брат.

— Репетирахме — започна Брайън, — когато влезе Пит. Беше чул по радиото. Не повярвахме, докато не чухме и ние. По дяволите, Бев, само преди няколко месеца убиха Кинг, а сега и него. Какво става със света?

— Мистър Макавой… — Алис с бяло като престилката си лице започна да слиза по стълбището. — Вярно ли е? Сигурен ли сте?

— Да. Изглежда като кошмар, но е вярно.

— О, бедното му семейство! — Алис навиваше и развиваше с ръце престилката си. — Бедната майка!