Нора Робъртс - Публични тайни

Ако с убийството на Мартин Лутър Кинг през 1968 и след това на Кенеди вярата на Брайън в хората се беше разклатила, то през лятото на 1969 г, тя се възвърна чрез празниците на Уудсток 10 10 Град в САЩ, където е проведен голям екофестивал през 1969 г. Б.пр. . Младостта и музиката, любовта и приятелството празнуваха. Те символизираха затварянето на страницата с кръвопролития и войни, размирици и недоволства. Изправен на сцената, загледан в морето от хора, Брайън се убеди, че никога не ще може да направи нещо толкова голямо и забележително.

Но дори и тук, той се чувстваше на моменти потиснат и уплашен, защото десетилетието с присъщия му дух свършваше.

Трите дни на север от Ню Йорк той прекара в постоянна треска от емоционална и творческа енергия, подхранван от атмосферата на събитието, подсилена от леснодостъпните наркотици. Измъчваше го мисълта, докъде го е довел успехът. Цяла нощ сам в караваната, използвана от състава, композира за уговорения четиринадесет часов маратон, разтърсван от погълнатия кокаин. Един по-спокоен следобед, докато седяха със Стиви в гората, те се заслушаха в музиката и овациите на четиристотинте хиляди души. В един кленов лист благодарение на ЛСД 11 11 Наркотик. — Б.пр. можеха да се видят цели светове.

Брайън жадно се вкопчи в идеята за фестивала. Съжаляваше единствено, че нищо не можа да накара Бев да тръгне с тях. Тя щеше да го чака. Този път в къщата, която беше купил на Холивудските хълмове. Любовта му с Америка едва започваше. На второто си американско турне се чувстваше като завърнал се вкъщи. Беше годината на рок фестивала, който той възприе като демонстрация на силата на рок културата.

Искаше, нуждаеше се да достигне отново онази шеметна възбуда, когато успехът беше новост, когато съставът като единна електрическа сила се стоварваше върху света на музиката и привличаше публиката. През изминалата година беше чувствал, че това електричество, тази единност бавно си отиват, както и самото десетилетие на 60-те години. В Уудсток повярва, че те отново се връщат.

Когато се качиха на самолета, оставяйки почитателите си в Уудсток, изтощеният Брайън заспа дълбоко. До него Стиви безгрижно глътна две хапчета барбитурати и потъна в друг свят. Джоно уреди покер с някого от екипажа. Само П.М. седеше неспокойно до прозореца.

Мъчеше се да си припомни всичко. За разлика от Брайън, зад символите и външния блясък на фестивала той виждаше жалката действителност. Калта, боклуците, липсата на подходящи санитарни удобства. Музиката, Господи, музиката беше чудесна, но често, много често чувстваше, че аудиторията е толкова блажено унесена, че дори не я забелязва.

И все пак дори прагматичният П.М. беше доловил чувството на ангажираност, единство и на помирение — три дни помирение с четиристотин хиляди души, живеещи като едно семейство. Но имаше и много мръсотия, и случаен секс, и неограничено количество наркотици.

Наркотиците го плашеха. Не го признаваше дори и пред хората, които считаше за братя. От тях му прилошаваше, оглупяваше, приспиваше му се. Вземаше само когато не намираше благоприлично извинение да откаже. Ужасът му се сменяше с учудване, когато наблюдаваше лекотата, с която Брайън и Стиви опитваха каквото им падне под ръка. Много повече обаче го плашеше ленивото нехайство, с което Стиви кротко и постоянно се инжектираше направо във вените.

Джоно беше по-внимателен спрямо онова, което приемаше в организма си, но той беше силна личност и никой не би посмял да му се подиграва, че отказва да изпита удоволствието на амфетамина или кокаина.

П.М знаеше, че не е човек с характер. Не беше дори и музикант, каквито бяха другите. Разбира се, можеше да конкурира всеки барабанист. Беше добър, наистина добър. Но не можеше да пише музика, нито да я чете. Нямаше склонност към поезията или политическите изявления.

Не беше и хубав. Дори сега, на двадесет и три, на лицето му се появяваха от време на време пъпки.

Въпреки недостатъците, които си приписваше, той беше член на една от най-известните рокгрупи в света. Имаше добри и верни приятели, които биха застанали зад него. За две години беше спечелил повече пари, отколкото бе мечтал да притежава през целия си живот.

П.М. не пилееше парите си. Баща му имаше малка работилница за дребни поправки в Лондон. Самият той разбираше от бизнес и сметки. Единствен от четиримата поставяше на Пит въпроси за разходите и печалбите. Със сигурност беше и единственият, който си правеше труда да прочете преди да подпише формулярите или договорите.