Нора Робъртс - Далеч на север

— Това е първият път от шестнадесет години, когато влизаш в тази стая, за да говориш с мен. За да ми кажеш нещо истинско. Дълго време те чаках.

— Прекалено дълго ли? Кажи ми, че не е късно.

Той отиде при нея, прегърна я и опря буза в косата й.

— Не знам. Едва ли някой от нас може да каже. Така че ще трябва да поживеем и да видим.

Нейт забоде значката си върху маскировъчната риза, на чийто ръкав имаше емблема на полицейския участък в Лунаси. Кметът го беше уведомил, че на Първи май трябва да е облечен официално.

Когато сложи кобура с пистолета, Мег многозначително изхъмка.

— Полицаите са много секси. Защо не се върнеш в леглото?

— Трябва да отида по-рано. Вече трябваше да съм там. Освен участниците в парада, очакваме днес в града да пристигнат две хиляди души. Хоп и Чарлийн са направили голяма реклама.

— Всички харесват парадите. Щом си толкова официален, дай ми десет минути и ще те закарам със самолета.

— Ще ти трябва по-дълго време, за да провериш уредите, отколкото на мен да стигна дотам с колата. Пък и не можеш да се приготвиш за десет минути.

— Мога, особено ако някой ми направи кафе.

Докато Нейт гледаше часовника си и въздишаше, тя влетя в банята.

Когато се върна горе с две чаши кафе, вече обличаше червената си риза върху бяло поло.

— Направо съм удивен.

— Знам как да използвам времето, хубавецо. Тъкмо по пътя ще уточним някои неща за сватбата. Успях да разубедя Чарлийн да наеме пергола и да я покрие с розови рози.

— Какво е пергола?

— Представа нямам, но няма и да я видим. Тя е сериозно засегната, защото твърди, че не само е романтично, но и абсолютно задължително за сватбените снимки.

— Хубаво е, че двете се разбирате.

— Няма да е задълго, но улеснява живота ми за момента. — Мег изгълта набързо кафето. — Две минути за грим — заяви и хукна обратно към спалнята. — С Големия Майк мъдруват над огромната сватбена торта. Оставих я да прави, каквото иска. Обичам торта. Разправяме се за цветята. Няма да бъда погребана с розови рози. Но се съгласихме за някои неща. Да наемем професионален фотограф. Това е важно събитие, затова искаме професионалист. Казва, че трябва да си купиш нов костюм.

— Вече си имам.

— Тя настоява, че ти трябва нов, и то сив. Стоманеносив, а не гълъбовосив. Или обратното. Не знам и смятам да те хвърля на вълците. Сам се оправяй с нея.

— Мога да си купя костюм — промърмори той. — Сив. Позволено ли ми е поне да избера бельото си?

— Питай Чарлийн. Готово. Хайде, още ли не си готов? Заради теб парадът ще закъснее.

Разсмя се, когато той посегна да я хване, и хукна по стълбите.

Бяха стигнали до вратата, когато Нейт внезапно се закова. Онова, което бе прещракало в ума му, най-после стигна до съзнанието му.

— Снимки. По дяволите.

— Какво? — Мег бухна косата си, докато той тичаше обратно нагоре. — Фотоапарат ли ти трябва? Мъже. Исусе. А винаги мърморят, че жените се бавели.

Тя тръгна обратно нагоре и замръзна от изненада, когато видя, че Найт вади албумите и кутиите със снимки от килера и ги хвърля на леглото.

— Какво правиш.

— Тук е. Сега си спомних. Сигурен съм.

— Какво е тук? Какво правиш със снимките ми?

— Тук е. На летния пикник ли? Не, не… на снимка край лагерния огън. Или… по дяволите.

— Чакай малко. Откъде знаеш, че има снимки около лагерния огън или на летния пикник?

— Поровичках. После ще ми се скараш.

— Бъди сигурен.

— Обицата, Мег. Видях я, когато разглеждах снимките. Сигурен съм, че я видях.

Тя го избута встрани и грабна куп снимки.

— Кой я е носил? Кого си видял? — Поглеждаше снимките и ги хвърляше във въздуха като хартиени самолети.

— Беше групова снимка — промърмори Нейт, опитвайки се да се съсредоточи. — На много хора. От някакъв празник… Коледа.

Грабна албума, към който посегна и тя, и прелисти към края.

— Ето. Знаех си.

— Нова година. Тогава ме оставиха до късно. Аз съм правила тази снимка.

Ръката й трепереше, когато извади снимката от албума. В единия ъгъл се виждаше новогодишната елха, цветните светлини и играчките бяха замъглени. Беше снимала отблизо, затова се виждаха само лицата, макар да си спомняше, че баща й държеше китарата в скута си.

Пат се смееше, притиснал плътно към себе си Чарлийн, буза до буза. Макс точно се подаваше иззад канапето, но тя беше отрязала горната част на главата му.

Но онзи, който седеше от другата страна на баща й с леко обърната глава, усмихнат към някого в другия край на стаята, се виждаше ясно.