Нора Робъртс - Далеч на север

Реши по пътя към участъка да се отбие тук-там, размахвайки единствената си улика. По-късно я показа на Ото. Заместникът сви рамене.

— Нищо не ми говори.

Отношенията им бяха студени и официални. Нейт съжаляваше, но нямаше как да го избегне.

— Винаги съм смятал, че малтийският кръст е по-скоро военен символ, отколкото религиозен.

Ото не трепна.

— Аз съм морски пехотинец и не нося обици.

— Добре. — И както всеки път досега Нейт прибра обицата в джоба си и го закопча.

— Говори се, че я показваш на всички. Хората се чудят защо началникът на полицията си губи времето с някаква загубена обица.

— Пълно обслужване — непринудено отвърна Нейт.

— Шерифе — обади се Пийч от бюрото си, — получихме съобщение за мечка в гаража на Джини Ман. Съпругът й е на лов — добави. — Сама е вкъщи с двегодишното си дете.

— Кажи й, че идваме. Ото?

Когато поеха по изровената алея на два километра северно от града, Ото хвърли поглед към Нейт.

— Надявам се, че няма да ме караш да обикалям в кръг, докато ти стърчиш до прозореца и даваш предупредителни изстрели покрай главата на мечката.

— Ще видим какво ще правим. Защо се е навряла в гаража?

— Със сигурност не си оправя карбуратора. — Когато Нейт се изкикоти, Ото се усмихна. После отново стана сериозен, спомняйки си какви са отношенията им. — Сигурно някой е забравил вратата отворена. Може вътре да е имало наченат пакет кучешка храна или храна за птички. Или пък глупавата мечка просто е влязла, за да види има ли нещо интересно.

Спряха пред двуетажната къща с прилепен гараж, чиято врата наистина зееше отворена. Не можеше да се определи дали мечката е виновна за бъркотията, която се виждаше вътре, или семейство Ман небрежно хвърля вътре различни вещи, все едно е на градското сметище.

Джини отвори предната врата. Червената й коса беше събрана на тила, широката й риза и ръцете бяха омазани с боя.

— Влязла е отзад. От двадесет минути вилнее вътре. Мислех, че ще си тръгне, но вече се боя, че ще се опита да влезе и в къщата.

— Стой вътре, Джини — нареди Нейт.

— Видя ли я? — попита Ото.

— Зърнах я, когато се намъкваше вътре. — Чуваше се неистов лай, придружен от плач на дете. — Вкарах кучето вътре и тъкмо се заех да боядисвам кабинета горе, когато Роджър започна да лае. Събуди детето. Направо ще полудея от врявата, която вдигат. Мечката е кафява. Млада е, но е доста голяма.

— Мечките са любопитни — обясни Ото, когато провериха пушките си и се насочиха към гаража. — Щом е млада, сигурно просто ще се порови вътре и ще избяга бързо, когато ни види.

Отзад Нейт видя, че семейство Ман бяха оградили парче земя за градина. Очевидно на идване мечката беше минала през него, после беше прекарала известно време в чупене на пластмасовата щайга, пълна с вестници и каталози.

Нейт огледа наоколо и махна на Ото, когато забеляза кафявата маса сред дърветата.

— Ето я.

— По-добре да я подплашим, за да избяга. И да не се връща повече.

Ото насочи пушката към небето стреля два пъти. Нейт видя развеселен, как мечката размърда дебелия си задник и хукна да бяга.

Сега стоеше до човек, фигуриращ в списъка му със заподозрени.

— Беше лесно.

— Обикновено е така.

— Понякога не е. Онази вечер с Мег трябваше да убием една, дошла до къщата й.

— От това ли пострада кучето й? Чух, че било ранено.

— Да. Щеше да нападне и нас, ако не я бяхме убили. Някой я беше подмамил към къщата.

Ото присви очи.

— Какви ги говориш?

— Някой беше окачил прясно кърваво месо в найлонови пликове по къщата на Мег.

Ото стисна устни, после рязко се обърна и направи няколко крачки. Нейт отпусна ръка върху приклада.

— Искаш да знаеш дали бих направил нещо толкова страхливо и подло? Дали бих допуснал двама души да бъдат разкъсани на парчетата? При това единият от тях е жена?

Заби пръст в гърдите на Нейт два пъти.

— Приемам, че когато става дума за Галоуей, би могъл да ме заподозреш, приемам го, дори когато става дума за Макс. Яд ме беше, че ме заподозря и за Юкон, но преглътнах и това. Ала проклет да съм, ако оставя да ме обвиниш в подобно нещо. Бил съм морски пехотинец. Знам как да убия човек, ако ми се налага. Мога да го направя бързо и са ми известни много места, където да се отърва от тялото и никой да не го намери.

— Така мисля и аз. Затова те питам, Ото, кой би паднал толкова ниско?

Мъжът потръпна. Нейт виждаше, че е още ядосан. В едната си ръка държеше пушката, но дулото й сочеше към земята.