Нора Робъртс - Далеч на север

— Така си е.

— А след днешния ден ще бъде и по-безопасен. Благодарение на теб. Ото беше прав. Благодарение на теб, шерифе.

— Дреболия, госпожо.

Тя погали ръката му.

— Казваш го като Гари Купър, но по погледа приличаш повече на Мръсния Хари.

— Само недей да… Доверявам ти се.

— Бъди спокоен. — Ледено спокойствие беше заменило гнева и Мег щеше да направи всичко възможно, за да остане безстрастна и студена. — Искам да бъда там, но… това си е твой дивеч.

— Добре.

— Ще бъде чудесен ден за парад — каза, след като си пое дъх. — Но въздухът е така неподвижен, сякаш очаква нещо да се случи. — Спряха пред училището. — Е, започваме.

Оркестърът беше в светлосини униформи, копчетата и инструментите блестяха на слънцето. Цареше истинска какофония, защото отделните секции се упражняваха, а възрастните крещяха заповеди.

Забиха барабани.

Хокейният отбор вече се качваше в открития камион на Бинг. Те щяха да водят парада. Знамето на местните шампиони скриваше ръждата по платформата. От високоговорителите се лееше „Ние сме шампионите“ на „Куин“.

— Ето те и теб. — Изтупана в бонбоненорозов костюм, Хоп забързано се приближи. — Игнейшъс, вече мислех, че ще трябва да започнем без теб.

— Трябваше да организирам надзора по улиците. Претъпкано е.

— Един от филиалите на Ен Би Си е тук. — От възбуда бузите й бяха почти толкова розови, колкото и костюмът. — Мег, не трябваше ли да си там? — Тя посочи с пръст към небето.

— Двигателят не е наред, Хоп. Съжалявам.

— Както и да е. Знаеш ли дали Дъг Клуни е пуснал лодката си в реката? Търсех Пийч или Деб — те трябваше да ни помогнат тук, но всички са се пръснали като пилета.

— Сигурен съм, че Дъг е готов, а Деб се занимава с отбора по хокей.

— Мили Боже, започваме. Ед, спри да се контиш за пет секунди. Не знам защо се оставих да ме убедят да се возя на каруца. С открита кола щеше да бъде много по-достойно.

— Но не толкова колоритно. — Ед широко се усмихна, когато се приближи. Носеше костюм с жилетка на тънки райета, подходящ за банкер, и шарена вратовръзка. — Може да повозим и началника на полицията.

— Може би другия път — непринудено отвърна Нейт.

— Още не съм ви поздравил с годежа. — Очите му внимателно наблюдаваха шерифа, когато подаде ръка.

Можеше да го направи веднага. За десет секунди щеше да му сложи белезниците.

И тогава три деца от началното училище минаха между тях, преследвани от четвърто с пластмасова пушка. Хубава млада мажоретка в ярки дрехи забърза, за да вземе изпуснатата бухалка, която беше паднала в краката му.

— Извинете, шериф Бърк. Изпуснах я.

— Няма нищо. Благодаря, Ед. — Той протегна ръка и отново си помисли: „Може би сега е моментът.“

Джеси дотича отнякъде и прегърна коленете му.

— Аз ще участвам в парада! — извика момчето. — Ще бъда с костюм и ще марширувам по улицата. Ще ме гледате ли, шериф Бърк?

— Разбира се.

— Много си хубав! — каза Хоп и приклекна до него, докато момчето доверчиво хвана ръката на Нейт.

Не тук, каза си Нейт. Не сега. Днес никой не бива да пострада.

— Надявам се, че ще дойдеш на сватбата — обърна се той към Ед.

— Не бих я пропуснал. Не можа да се спреш на някое местно момче, а, Мег?

— Той оцеля през зимата… Това го прави почти местен.

— Предполагам.

— Джеси, отивай при групата си. — Хоп леко го плесна по задника и момчето побягна с вик:

— Гледайте ме!

— Помогни ми да се кача в това нещо, Ед. Трябва да тръгваме.

— Ние ще минем по страничните улички — каза Нейт, докато Хоп и Ед се качваха в кабриолета. — Тук нещата изглеждат спокойни. Искам да се уверя, че братята Маки се държат прилично.

— Откраднали балони. — Хоп вдигна очи към небето. — Така ми казаха.

Нейт хвана Мег за ръката и се отдалечи.

— Дали се досеща? — попита го тя.

— Тревожа се. Има прекалено много хора, Мег. И много деца.

— Знам. — Тя стисна ръцете му точно когато оркестърът затрополи по паважа. — Скоро всичко ще приключи. Не се иска много време да минеш от единия край на града до другия и обратно.

Щеше да му се стори безкрайно. С тълпата, виковете и аплодисментите, с кънтящата музика. Поне час, пресметна. След малко повече от час можеше да го арестува, без никой да пострада. Този път не беше нужно да тръгне по тъмната алея, да рискува в мрака.

Крачеше стегнато, но без да бърза, покрай тълпата към центъра на града.

Трио мажоретки танцуваше и жонглираше с бухалки под ентусиазираните аплодисменти. Онази, която едва не го беше ударила, му се усмихна ослепително.