Нора Робъртс - Скрити тайни

Прекалено близо, помисли си тя и отдръпна спокойно ръка от неговата.

— Много интересна игра, господин Фюри.

Очите му се смееха, без да се откъсват от нея, докато пъхваше палци в джобовете.

— Нали?

До обяд на следващия ден Меган вече бе приключила с настаняването. Сърце не й даде да откаже молбата на Кевин да прекара деня със семейство Брадфорд, въпреки че след като синът й излезе, тя остана съвсем сама.

Всъщност просто не бе свикнала да има свободно време.

Отиде набързо до фоайето на хотела с надеждата да убеди Аманда да й позволи да прегледа счетоводните книги, но не се подучи. Усмихнатата приятна рецепционистка й обясни, че Аманда е в западната кула, та да се справи с някакъв малък проблем, който бил възникнал.

Коко също никаква я нямаше Меган тъкмо бе застанала пред вратата на кухнята, когато съвсем ясно чу трясъка на тенджери и развълнувани гласове.

Тъй като Лайла се бе върнала към работата си на биолог в парка, а Кейкей бе в магазина си в града, Меган наистина бе останала съвсем сама.

В къща, огромна като Кулите, можеше да се почувстваш като единствения човек на самотен остров.

Защо да не почете, реши тя, или пък да поседи на слънце на някоя от терасите и да се наслади на гледката. Можеше да обиколи първия етаж, където бяха апартаментите на семейството и да провери как вървят ремонтните работи. Защо пък да не подосажда на Слоун и Трент, каза си с въздишка тя, докато двамата се опитват да свършат някоя работа?

Не й се искаше да притеснява Макс в кабинета му, защото знаеше, че работи над книгата си. А вече бе прекарала цял час в детската в игра с бебетата и не й се ходеше отново.

Помота се из стаята си, изпъна и без това съвършено гладката кувертюра на прекрасното легло с четирите високи подпори. Останалата част от нещата й бяха пристигнали тази сутрин и, каквато си бе организирана, успя да разопакова всичко. Една част от дрехите й бяха грижливо закачени в гардероба от палисандрово дърво, а друга — сгънати в скрина в стил „чипъндейл“. Снимките на семейството й, подредени в рамки, се усмихваха от масата със сгъваеми крила, поставена под прозореца.

Обувките й бяха строени в редица, бижутата прибрани, а книгите — натрупани на една лавица.

Ако не намереше какво да прави, щеше да полудее.

Затова извади куфарчето си, провери съдържанието му още веднъж и се упъти навън, към колата, която Слоун й бе оставил.

Автомобилът вървеше като нов, благодарение на уменията на Кейкей. Меган подкара по виещия се път към селото.

Ясните сини води на залива я привличаха неудържимо, пъстри тълпи туристи се разхождаха по стръмните улици. Лъскавите стоки по витрините не я изкушаваха да спре и да пообиколи.

Ходеше на пазар единствено когато бе напълно необходимо, никога за развлечение.

Някога, това наистина бе много отдавна, толкова обичаше да зяпа по витрините, да си достави удоволствието да си купи нещо ненужно, просто така, заради тръпката. Беше се радвала на безкрайните празни летни дни, когато единственото й развлечение бе да рее поглед в облаците и да слуша воя на вятъра.

Само че това бе преди да загуби младежката си невинност, преди да се появят отговорностите.

Край доковете забеляза надпис „Шипшейп Турс“. На сух док бяха извадени две лодки, а „Мореплавател“ и „Кралицата на островите“ не се виждаха.

Сви с досада вежди. Беше се надявала да завари Холт, преди да потегли на плаване. Но нищо, защо пък да не надникне в малката сграда с лъскав ламаринен покрив, където им беше офисът. Все пак „Шипшейп“ й бяха клиенти.

Меган спря зад един безкрайно дълъг кабриолет. Възхити се на чистите линии на автомобила, на лъскавата му черна боя, която подчертаваше белия салон.

Постоя там за момент, заслони очи от слънцето, загледана в две великолепни шхуни, които пореха водите на залива с вдигнати ръждиво оранжеви платна, по палубите им накацали множество туристи.

Мястото бе невероятно красиво, въпреки че и мирисът на вода, и всичко наоколо й бе чуждо и непривично, в сравнение с нещата, които я бяха заобикаляли цял живот. Лекият бриз бе свеж и разнасяше мириса на море и причудливи аромати от кухните на ресторантите наоколо.

Можеше да е щастлива тук, каза си Меган. Не, щеше да е щастлива. Изпълнена с решителност, тя се обърна към сградата и почука на вратата.

— Да. Отворено е.

Вътре бе Натаниъл, вдигнал крака на старото метално бюро, върху което цареше невероятен хаос, и стискаше телефонната слушалка между ухото и рамото си. Джинсите му бяха скъсани на коляното и омазани с нещо като моторно масло. Гъстата му махагонова коса бе разбъркана от вятъра. Той изви пръст, за да й каже да влезе, а очите му я проучваха преценяващо, докато продължаваше разговора.