Нора Робъртс: Скрити тайни

— А за теб?

— И за мен. — Тя се подпря на брат си — Мама и татко ще ми липсват, но те все повтаряха, че след като ще сме тук и двамата, ще имат двойно повече причини, за да идват — Издуха косата от лицето си, а Кевин продължаваше да се прави на защитник на форта, решен да не допуска горе врага в лицето на Алекс и Джени. — Той трябва да опознае останалата част от семейството. А аз… Аз имам нужда от промяна. Що се отнася до това… — Меган отново се обърна към Слоун — Помолих Аманда да ме разведе и да ми обясни за работата.

— А тя ти каза, че поне една седмица няма да се занимава с теб.

— Нещо такова.

— На последното семейно събиране решихме да те оставим за около седмица, за да свикнеш и да се настаниш, преда отново да превиеш гръб.

— Нямам нужда от цяла седмица. Само…

— Знам, знам. Ще тръгнеш да се състезаваш с Аманда за короната на най-ефективната. Само че имаш заповед да почиваш една седмица.

Тя повдигна едната си вежда.

— И кой раздава заповедите тук?

— Всички — ухили се Слоун. — Затова е толкова интересно.

Замислена, Меган зарея поглед към морето. Небето бе безупречно чисто, усещаше се лекият летен бриз. От мястото на стената се виждаха малките островчета, пръснати като диаманти сред искрящите води.

Един напълно различен свят, каза си тя, нямаше нищо общо с равнините и прериите у дома. Различен живот и за нея, и за сина й.

Цяла седмица. Ще могат да си починат, да разгледат спокойно, ще отидат с Кевин на екскурзия. Голямо изкушение, наистина. Ала това не бе никак отговорно.

— Искам да си заема мястото.

— И това ще стане, повярвай ми. — Той погледна към морето, откъдето се понесе сирената на някаква лодка. — Тази е на Холт и Нейт — каза й Слоун и посочи дълга яхта, проблясваща там, долу. — „Мореплавател“. Води туристите да наблюдават китовете. — Всички деца бяха успели да се накачулят на форта и махаха към лодката. Когато сирената зазвуча отново, те я приветстваха в един глас. — На вечеря ще се запознаеш с Нейт — започна Слоун.

— Вече се запознах с нето.

— Сигурно е флиртувал с Коко, за да си изпроси обяда.

— Май беше точно така.

Слоун поклати глава.

— Този човек няма спиране, като започне да яде, от мен да знаеш. Ти какво ще кажеш?

— Нищо не мога да кажа — измърмори Меган. — Стори ми се доста грубоват.

— Ще свикнеш с него. Сега е част от семейството.

Тя издаде някакъв неопределен звук. Може и така да беше, но определено нямаше да е част от нейното семейство.

За Коко Нилс Ван Хорт бе изключително неприятен мъж. Той не търпеше напълно заслужената критика, нито дори най-добрите предложения за промяна, не понасяше нищо. Господ й бе свидетел, че опита да се държи любезно, защото бе част от персонала на Кулите и защото бе дългогодишен скъп приятел на Натаниъл.

Само че този тип бе като трън в очите й, като досадна песъчинка, попаднала в удобната пантофка на искреното й задоволство.

На първо място бе огромен мъж.

Кухнята на хотела бе толкова подредена и спретната. Двамата със Стоун заедно бяха дизайна, така че разположението и оборудването да са й не само по вкуса, а също така и удобни. Обожаваше и огромната фурна, и малката, и микровълновата печка, и блясъка на неръждаема стомана, и искрящо белите плотове и рафтове, както и безшумната съдомиялна. Обичаше мириса на готвена храна, бръмченето на абсорбаторите, лъснатия до блясък теракотен под.

Но ето, че се появи Ван Хорн — или Холандеца, както го наричаха — истински слон в стъкларски магазин с огромни мощни рамене, ръце като диреци, целите изрисувани с татуировки. Отказа да си слага спретнатата бяла престилка с елегантен син надпис, която тя бе поръчала, и вместо това се появяваше с навити ръкави и продрани джинси, вързани на кръста с въже.

Прошарената му коса бе пристегната на опашка, а обикновено намръщеното му лице бе едро, около очите като гъста паяжина се виждаха множество бръчки. Носът му, чупен няколко пъти в разпри, с които той толкова обичаше да се хвали, бе широк и крив. Кожата му бе кафява и износена като на старо седло.

А пък езикът… Е, Коко не се смяташе за някоя префинена моралистка, ала все пак беше дама.

Поне можеше да готви. Това бе единственото качество, което този грубиян притежаваше. Докато Холандеца се трудеше над печката, тя наглеждаше останалите готвачи. Специалитетите за тази вечер бяха типичната за Нова Англия рибена яхния и пълнена пъстърва по френски. Всичко и се стори съвсем наред.