Нора Робъртс - Скрити тайни

Хладна като бриза над Атлантика, прецени той. Малко притеснена и смутена в момента, продължаваше мъжът, ала твърдо решена да не го показва. Кожата с цвят на праскова и русата коса на вълни веднага привличаха погледа.

По принцип Натаниъл предпочиташе мургави знойни жени, но имаше какво да се каже и за тази златна красота. Очите й бяха сини, точно като цвета на морето в някоя тиха утрин. Устата издаваше инатливост, забеляза той, въпреки че цялото й изражение се смекчаваше, щом се усмихнеше на сина си.

Доста кльощава, продължаваше огледа Нейт, докато допиваше кафето. Имаше нужда от готварските умения на Коко, за да се поналее. Може пък да изглеждаше толкова слаба заради строгата кройка на сакото и панталона.

Усетила, че я оглеждат. Меган се насили да продължи разговора с Коко и останалите. От години бе свикнала да я заглеждат, още от времето, когато бе млада, неомъжена и бременна от съпруга на друга жена.

Много добре съзнаваше как мъжете приемат положението й на самотна майка, как предполагат, че е лесна плячка. Ала освен това знаеше отлично как да се отърве от тях. Срещна погледа на Натаниъл с ледено обезкуражаващо спокойствие. Той не извърна очи, както биха сторили повечето мъже, напротив, продължи да я оглежда, без да трепне, докато тя стисна разочаровано зъби.

Добър ход, каза си Нейт. Може и да е кльощава, но има хъс. Ухили се, вдигна чашата с кафето в мълчалив тост, а след това се обърна към Коко.

— Трябва да тръгвам, имам обиколка. Благодаря ти за обяда, Коко.

— Да не забравиш вечерята. Цялото семейство ще се събере. В осем.

Той върна погледа си към Меган.

— Не бих пропуснал за нищо на света.

— Гледай да не пропуснеш. — Коко погледна часовника си и затвори очи. — Къде е този човек? Отново закъснява.

— Холандеца ли?

— Че кой друг? Изпатих го в месарницата преди цели два часа.

Натаниъл сви рамене. Бившият му корабен другар, новият помощник главен готвач на Кулите, си имаше свой начин за разпределяне на времето.

— Ако го мерна някъде на дока, ще ти го изпратя.

— Целуни ме за довиждане — настоя Джени и остана възхитена, когато той я вдигна на ръце.

— Ти си най-прекрасният каубой на острова — прошепна Нейт в ухото й. Джени погледна победоносно брат си, когато отново бе на земята. — Кажи ми, когато си готов за плаване — обърна се към Кевин той. — Беше ми приятно, госпожо О’Райли.

— Нейт е моряк — обяви важно Джени, когато Натаниъл излезе небрежно. — Бил е навсякъде и е правил почти всичко.

Меган не се усъмни нито за момент.

В Кулите имаше безкрайно много промени, въпреки че семейните стаи на първите два етажа, както и източното крило, си бяха същите. Трент Сейнт Джеймс с брата на Меган, Слоун, архитект, бяха съсредоточили по-голямата част от времето и енергията си, за да преобразят десетте апартамента в западното крило, както и трапезарията за гости и западната кула. Тази част сега бе хотелът.

По време на кратката обиколка Меган забеляза, че нито времето, пито усилията, положени за промените, са били пропилени.

Слоун бе запазил оригиналната идея и сградата приличаше на истински замък, високите тавани и витите стълби бяха останали, нямате камина, която да не работи, а вертикалните колони, разделящи крилата на прозорците, както и високите остъклени врати към терасите, бяха обновени.

Фоайето пред рецепцията бе просторно, украсено и подредено с антики, а в множеството кътчета с дивани гостите можеха да се насладят на гледката в дъждовни и ветровити дни. И заливът, и скалите, и невероятната градина на изключителните градинари на Сузана бяха прелестни и привличаха гостите да се разходят по терасите и балконите.

Когато Аманда, като управител на хотела, пое задачата да разведе Меган, тя обясни че всеки апартамент е различен. В Кулите бяха трупани стари мебели, снимки и произведения на изкуството години наред. Преди Трент да започне да инвестира парите на Сейнт Джеймс, те не бяха продадени и сега красяха апартаментите на гостите.

Някои бяха на две нива, стълбите в стил ар деко, някои стени с дървена ламперия и копринени тапети. Имаше френски килими, старини стенни гоблени. Във всеки апартамент бе оставено по нещо, което да буди интерес към легендата за изумрудите на семейство Калхун, и към жената, която ги бе притежавала.

Самите изумруди, открити след трудно и опасно издирване — някои твърдяха, че било станало с помощта на духа на Бианка Калхун и Крисчън Брадфорд, художникът който бил влюбен и нея — бяха поставени в стъклено сандъче на партера. Над сандъчето бе закачен портрет на Бианка, рисуван от Крисчън преди повече от осемдесет години.