Нора Робъртс - Скрити тайни

— Счетоводната работа изисква много логика, господин Фюри, но логиката в никакъв случай не изключва изненадите.

— Щом казваш. Слушай, въпреки че и двамата сме попаднали при семейство Калхун през задния вход, вече сме част от това семейство. Не смяташ ли, че е малко глупаво да ме наричаш „господин Фюри“?

В усмивката й имаше толкова топлота, колкото и в разразила се над Атлантика ледена вихрушка.

— Не смятам.

— Аз ли съм причината, или просто си решила, че трябва да смразяваш всички мъже с този тон?

Търпението, за което бе убедена, че притежава в огромно количество, бе на изчерпване.

— Дошла съм да ви водя счетоводството. Това е единствената причина.

— И никога ли не си се сприятелявала с клиент? — Той дръпна за последно от пурата си и я загаси. — Знаеш ли, при мен има нещо много странно.

— Убедена съм, че сам ще ми кажете какво е то.

— Точно така. Мога да проведа приятен разговор с жена, без съм изкушен да я метна на леглото и да и разкъсам дрехите. Ти наистина си невероятно изкусителна, Мег, ала съм напълно в състояние да контролирам първичните си инстинкти, Мег, особено когато ясно ми показват, че трябва да престана.

Сега вече тя се почувства смешна. Съзнаваше, че се бе държала грубо, или поне доста неприятно, още от момента, в който се запознаха. Защото, не можеше да не признае пред себе си, че начинът по който реагираше на него, я караше да се чувства неловко. Но какво пък, по дяволите, той беше този, който я гледаше така, сякаш всеки момент се готвеше да я схруска.

— Извинявай. — Извинението й бе съвсем искрено, макар и малко сковано. — В момента се налага да се приспособявам към прекалено много неща и не съм твърде сърдечна с хората. А и начинът, по който ме гледаш, ме притеснява.

— Което си е истина, си е истина. Ала не можеш да виниш един мъж за това, че гледа. За всичко останало е необходима покана — изречена по елин или друг начин.

— Тогава да разведрим обстановката и да започнем отначало, но още от сега ти казвам, че няма да постеля под краката ти килимче за добре дошъл. И така, Натаниъл… — изрече името му с усмивка. — Мислиш ли, че можеш да изровиш отнякъде авансовите плащания?

— Ще ги изровя. — Той оттласна стола си назад. Колелата спряха в мига, в който тънко остро гласче изписука от болка, а Меган се стресна и разпиля документите. — По дяволите, изобщо забравих, че си тук. — Нейт се наведе и пое на ръце гърчещо се и хленчещо черно кученце. — Непрекъснато спи, затова или се препъвам в него, или му настъпвам опашката — обясни той на Меган, докато кутрето бясно ближеше лицето му. — Ако се опитам да го оставя у дома, започва да плаче, докато най-сетне се предам и го взема с мен.

— Колко е сладък. — Вече бе протегнала ръка да го погали. — Много прилича на кученцето на Коко.

— Същото котило. — Тъй като веднага забеляза нежността в очите на Меган, той й подаде кутрето през бюрото.

— Какъв си ми сладък. Хубавец малък.

Докато гукаше на кучето, Нейт забеляза, че защитната маска се стопи. Беше забравила да се държи делово и хладно и наяве излезе женствена топлота — ръцете й милваха козината на кучето, усмивката й бе лъчезарна, мека, а очите й грееха от удоволствие.

Не биваше да забравя, че това поведение бе само за домашния му любимец, не за него.

— Как се казва?

— Доги.

Тя вдигна поглед от изпълнените с обожание очи на животното.

— Доги ли? Това ли му е името?

— На него му харесва. Ей, Доги. — Щом чу гласа на господаря си, кучето веднага кривна глава на една страна и излая. — Ето, виждаш ли?

Тя се засмя и го гушна под брадата си.

— Доста прозаично име.

— Напротив. Ти колко кучета познаваш, кръстени „Доги“?

— Добре, съгласна съм. Ти сега слизаш долу и хич не си въобразявай, че ще те оставя да докопаш тези документи.

Натаниъл подхвърли една топка и Доги хукна след нея във възторг.

— Сега вече си има занимание — каза той и заобиколи бюрото, за да й помогне да събере разпилените документи.

— Не мислех, че си от хората, които биха гледали куче.

— Винаги съм искал да си имам. — Нейт коленичи до нея и започна да тъпче бележките в кутията от пури. — В интерес на истината, едно време, като дете, си играех с предците на Доги у семейство Брадфорд. Само че когато си на кораб е много трудно да се грижиш за куче. Тогава си имах птица.

— Птица ли?

— Папагал. Купих го на Карибите преди около пет години. Затова си взех Доги. Бърди може и да го изяде.

— Сега пък Бърди? — Меган вдигна поглед и смехът замря в гърлото й. Защо този мъж винаги се оказваше по-близо, отколкото бе предполагала? И защо тези негови пронизващи погледи я караха да тръпне?