Нора Робъртс - Нощен патрул

— Тогава просто ще трябва отново да ти я съдера. Падам си по ранени твърди мъже с меки сърца. — Скочи върху него и го събори. — Луда съм по теб, Блекхоук.

— Отивай си. Върви да арестуваш някой. За днес толкова полицаи ми стигат.

— Аз никога няма да ти стигна. — Захапа ухото му, рамото. — Хайде, отърси се от мен.

Би го направил. Казваше си, че би могъл. Бе просто лош късмет, че погледна надолу и видя пукнатината на пода. От куршума, предназначен за нея.

Дръпна я към себе си толкова бързо, та й се стори, че ребрата й се строшиха. Устните му бяха върху нейните, пламтящи от огън, роден от отчаяние.

— Така е по-добре. Много по-добре. Хайде, Джона. Сега. И двамата имаме нужда да го направим, ме любиш. Сякаш животът ни зависи от това.

Той се озова на пода с нея, без никаква друга мисъл, освен да си докаже, че Али бе цяла и жива под него.

Студената твърда повърхност на пода би могла да бъде пухено легло, облак или назъбен остър планински връх. Нищо нямаше значение, освен че тя се бе обвила около него, че дъхът й върху кожата му бе бърз и горещ, че пулсът й се блъскаше като крило срещу неговия.

Всичкият страх, всичкото напрежение, цялата грозота се оттекоха от нея, когато Джона я докосна. Ръцете й се преплетоха с неговите, мъчейки се да свалят всички граници. Докато и двамата бяха свободни да се понесат заедно.

Когато я изпълни — гневно, страстно, отчаяно, — имаше чувството, че се завръща у дома.

Дишането му бе накъсано, тялото му изтощено, но той не преставаше.

— Постой още малко. — Али притисна лице в рамото му. — Просто ме прегърни. — Ала усети топлата влага под пръстите си и се отдръпна. — По дяволите, отново ти тече кръв. Дай да те превържа.

— Нищо ми няма.

— Ще стане само за минутка.

— Али, остави.

Тя присви очи от резкия му глас.

— Не си мисли, че сега можеш да се отдръпнеш от мен. Не си мисли, че ще ти се размине с това.

— Просто се облечи. — Джона отметна косата си и започна да изпълнява собствената си заповед.

— Добре. — Али грабна дрехите си и започна да ги навлича. — Искаш още един рунд. Глупав кучи син.

Той чу треперенето в гласа й и я наруга. Наруга себе си.

— Не плачи. Това е мръсен номер.

— Не плача. Да не мислиш, че ще взема да плача заради теб?

Джона избърса една сълза от бузата й. Чувстваше как сърцето му се къса.

— Недей.

Тя подсмръкна, прокара ръце по лицето си да го изсуши, и изсумтя:

— Смотаняк.

Гневът, изригнал в очите му, я изгори. Не можеше да бъде по-доволна. Изправи се на крака.

— Ти си влюбен в мен. — Заби пръст в гърдите му. — И не искаш да го признаеш. Това не те прави твърд, прави те твърдоглав.

— Ти не ме слушаше, когато ти говорех.

— И ти не ме слушаше, когато ти говорех, така че сме наравно.

— Чуй ме сега. — Той сграбчи с две ръце лицето й. — Ти имаш връзки.

Как смееш да обиждаш… — Али се чудеше как главата й не отхвърча. — Как смееш в такъв момент да говориш за парите на моето семейство?

— Нямах предвид парите. — Джона я вдигна на пръсти, после отново я пусна. — Кой сега говори глупости? Парите са нищо. Пет пари не давам за банковите ви сметки. И аз ги имам. Говорех за емоционалните връзки. Произход, корени, за Бога.

— Ти също ги имаш. Френи, Уил, Бет. Баща ми. — Махна с ръка. — Обаче аз те разбрах. Ти с две думи казваш, че такава като мен, произхождаща от такова семейство, трябва да си намери мъж, който също произхожда от добро семейство, може би достатъчно заможно. Който трябва да има добро образование и престижна професия. Например адвокат или лекар. За това ли говорим?

— Повече или по-малко.

— Интересно. Да, много интересно. — Тя кимна замислено. — Тук има логика. Хей, знаеш ли кой отговаря точно на това описание? Денис Овъртън. Помниш ли го? Дето ме преследваше, пукаше ми гумите, досаждаше ми. — Бе преобърнала всичко и го замерваше със собствените му камъни. Той можеше само да кипи безмълвно. — Не си измисляй извинения. Блекхоук, ако не можеш да ми кажеш какво чувстваш към мен и какво искаш. — Али отметна назад косите си и пъхна блузата си в панталоните. — Моята работа тук е свършена. Може пак някога да се срещнем, приятел.

Джона стигна до вратата преди нея. Беше бърз. Но този път хвана дръжката и я задържа затворена.

— Няма да си тръгнеш, преди да сме свършили.

— Аз казах, че съм свършила. — Тя посегна към вратата.

— Аз обаче не съм. Млъкни и ме слушай.

— Още един път ми кажи да млъкна, и…

Накара я да млъкне. С една силна, ожесточена целувка.