Нора Робъртс - Нощен патрул

— Четиридесет и осем часа — съгласи се той. — А междувременно ще пусна слуха, че го търся.

— Недей.

— Това е споразумението. Честно е.

— Добре. Това е споразумението.

— А сега, на какво се обзалагаш, че в момента мога да сляза долу и да ти посоча всеки полицай, който вече си сложила тук?

Али изду бузи и се усмихна:

— Не се обзалагам. Предполагам, не мога да те убедя да останеш тази вечер горе?

Джона прокара пръст по корема й.

— Ще остана, ако и ти останеш.

— Така си и мислех. — Единственият начин бе понякога да постигне компромис, понякога да подразни. — Задръж тази мисъл, докато затвориш.

— Няма да имам проблеми. — Той отиде да извика асансьора. — Тази вечер или утре вечер.

— Да. А също толкова вероятно е, дори по-вероятно, да го хванат в апартамента му. Ала ако се промъкне през мрежата, ако усети нещо, ще дойде тук. И това ще бъде скоро.

— Уил има остро око. Той ще знае какво да гледа.

— Не искам ти или твоите хора да поемате рискове. Ако някой го забележи, ще ми кажеш. — Тя го погледна през рамо и видя, че се бе вторачил в нея. — Какво?

— Нищо. — Но я погали по бузата. — Когато свършиш с това, можеш ли да си вземеш малко отпуск?

— Какво значи малко?

— Няколко дни. Да заминем. Някъде, където и да било.

— Може и да се оставя да ме убедиш. Имаш ли нещо предвид?

— Не. Ти избери.

— Е, наистина си либерален и безстрашен. Ще започна да мисля. — Пристъпи в асансьора, вече съсредоточена върху друго, ала Джона хвана ръката й.

— Али?

— Да?

Толкова много имаше за казване. Още повече за чувстване. А не бе моментът.

— По-късно. Ще стигнем до това по-късно.

Традиционно в неделя вечер в „Блекхоук“ нямаше много посетители. Нямаше жива музика като примамка, а и първият работен ден от седмицата неумолимо се задаваше.

Али реши, че днес много хора в Денвър бяха предпочели да се възползват от прекрасното време и меката вечер, а повечето от тези, които бяха излезли да се разхождат в нощта, седяха по час и повече на по чаша питие или бира с чипс.

Тя наблюдаваше входа, проверяваше изходите, вглеждаше се в лицата и броеше главите. Цялата вечер през определено време излизаше във фоайето да провери какво става със засадата в апартамента на Лайл.

Един час преди затваряне той още не бе забелязан.

Али неспокойно кръстосваше, вглеждаше се в лицата, наблюдаваше вратите. Посетителите оредяваха, сигурно до последните поръчки нямаше да остане почти никой.

Къде беше той? Къде, по дяволите, беше? Нямаше къде повече да се крие.

— Детектив. — Джона плъзна пръсти по рамото й. — Мисля, че ще ви е интересно да знаете. Един от моите източници съобщава, че мъж, отговарящ на описанието на Лайл, е задавал въпроси за мен.

— Кога? — Тя сграбчи ръката му и го издърпа настрани. — Къде?

— Тази вечер. В другото ми заведение.

— „Бърза закуска“? — Али изруга и измъкна телефона си. — Не сме поставили хора там. Той никога не е нанасял удар там, не е в неговия стил.

— Бих казал, че е вярно. — Джона сложи ръка върху нейната, преди да бе успяла да набере номера. — Барманът от „Бърза закуска“ току-що се свърза с мен. Изглежда Лайл — приемам, че е бил Лайл, макар да е бил с очила и брада — се е появил преди няколко часа, задържал се на бара и започнал да разпитва дали изобщо идвам там.

— Задръж. — Тя го потупа по ръката и завъртя. — Балу? Освободи двама полицаи от апартамента. Кажи им да говорят с бармана в „Бърза закуска“. Адресът е… — Али погледна към Джона и продиктува адреса, който той й даде. — Лайл тази вечер е бил там. Има сведения, че е с брада и очила. Имай грижата това да бъде съобщено. — Прекъсна връзката и отново погледна към Джона.

— Както казвах — продължи той, — отначало на моя човек не му направило впечатление, после се притеснил. Казва, че Лайл бил нервен. Помотал се около половин час, после казал да ми предадат, че ще ми се обади.

— Неговият свят се разрушава. Нервите му не издържат и е твърдо решен да действа. — Тя искаше Джона да се махне от пътя й. — Слушай, защо не се качиш горе да се обадиш на твоя човек? Кажи му, че двама полицаи са тръгнали към него.

— Имам ли вид, че ще се хвана на такава плитка лъжа? — Той отиде до една маса, където посетителите се гласяха да си тръгват.

Виковете се чуха откъм кухнята, последвани от шум от трошене на чинии. Али извади пистолета си и се втурна към вратата, ала преди да стигне до нея, тя рязко се отвори.

Той бе захвърлил очилата, а брадата представляваше само едва неравномерно наболи косми. Но Али се убеди, че е била права. В разширените му очи светеше дива решителност.