Нора Робъртс - Нощен патрул

— Седни тогава.

— Звучи много сериозно. — Тя придърпа стола си. — Сядам.

— Майка ми ни остави, когато бях шестнадесетгодишен. — Не знаеше защо започва оттук. Просто му се струваше, че това бе моментът, от който трябваше да започне. — Не можех да я обвинявам и още не мога. Баща ми беше труден човек, а на нея й беше омръзнало.

— Тя с него ли те остави?

— Вече нямах нужда от никой.

— Бил си шестнадесетгодишен.

— Али, аз никога не съм бил шестнадесетгодишен по начина, по който ти си била. Освен това имах баща ти.

Всичко в нея се размекна.

— Прекрасно е да кажеш такова нещо.

— То е просто факт. Той ме накара да ходя на училище. Той ми се караше, когато имах нужда някой да ми се скара, тоест през повечето време. И той беше първият човек в моя живот, който ми каза, че струвам нещо. Който изобщо видя, че мога да струвам нещо. Той е… Не познавам никой, който би могъл да се сравни с него.

Тя се протегна през масата и хвана ръката му.

— И аз го обичам.

— Нека довърша. — Джона стисна ръката й и се отдръпна. — Аз не отидох в колеж, дори Флеч не успя да ме накара. Изкарах някакви бизнес курсове, защото това ме устройваше. Когато бях на двадесет години, баща ми умря. Три кутии цигари дневно и общата гадост те довършват. Беше дълго и грозно, и когато всичко свърши, единственото, което изпитвах, беше облекчение.

— И това трябва да ме накара да си разваля мнението за теб?

— Тук има контраст и ти го виждаш не по-зле от мен.

— Да, имал си тежко детство. Колкото и да е била против съдбата, накрая и двамата сме извадили късмет и имаме Бойд Флечър за баща. Не ме гледай така. Той за теб е точно това, което е.

— Искам да ти обясня нещо, Али, преди да продължим нататък. Аз не бях жертва. Аз оцелявах и използвах всякакви методи, които можеха да ми помогнат да го постигна. Крадях и лъжех, и няма да се извинявам за това. Нещата можеха да се развият различно, ако баща ти не ме беше подгонил. Ала не се развиха така.

— Мисля, че точно за това говорех.

— Не ме прекъсвай. Аз съм бизнесмен. Не крада и лъжа, защото не ми се налага. Това не означава, че не играя играта както на мен ми харесва.

— Истински гангстер, нали? Блекхоук, ти си мошеник. Самоувереност, ловки ръце, леден поглед. И това голямо меко сърце. Чак сантиментално. — Развеселена от безмълвния потрес, изписан на лицето му, тя отиде до хладилника и извади една отворена бутилка бяло вино. Вече не бе уморена. Бе се съживила. — Мислиш ли, че не съм те проверявала, мой човек? Че не съм проверявала приятелите ти, историите ти? Ти като квачка събираш болните и ранените. — Али вече се забавляваше. Измъкна тапата и намери една чаша. — Френи: прибрал си я от улицата, направил си я почтена, дал си й работа. Уил: накарал си го да се поправи, платил си дълговете му, преди да са го пребили, дал си му костюм и достойнство.

— Всичко това няма нищо общо.

— Не съм свършила. — Тя си сипа вино. — Този студен човек води Бет в женски приют, купува на децата й подаръци от Дядо Коледа, когато тя няма нито пари, нито сили да се занимава с това. Джона Блекхоук купува кукли Барби.

— Не съм купувал кукли. — Това отиваше малко прекалено далеч. — Френи ги купи. И това няма нищо общо.

— Да, точно така. После Маури, един от твоите готвачи. — Али седна на един фотьойл и вдигна краката си. — И парите, които си му дал назаем… Използвам тази дума нарочно, за операция на майка му.

— Престани.

Тя само се усмихна, потопи пръст във виното и го облиза.

— Шери, малката помощник сервитьорка, която учи в колеж. Кой й плати таксата последния семестър, когато тя не можеше да събере пари? Ами малкият проблем на бармана Пит, когато миналата година един шофьор без осигуровки блъсна колата му?

— Инвестирането в хора е добър бизнес.

— Щом ти харесва да го представяш така, добре.

В него се бореха раздразнение и смущение. Той наблегна на раздразнението.

— Ядосваш ме, Алисън.

— О, наистина ли? — Тя се наведе напред. — Давай, грубиян такъв, удари ме през устата и ме накарай да млъкна. Хайде.

— Внимавай. — Джона скочи на крака. — Това няма нищо общо и доникъде няма да ни доведе.

Али кръстоса крака и се засмя.

— Наистина си го просиш.

— Да. Направо треперя.

— Слабак.

Той не се сдържа и я вдигна от стола.

— Още една дума. Кълна се, само още една дума…

Тя бързо го целуна по устните.

— Мекушав слабак. — Джона я избута и се завъртя към вратата. — Къде отиваш?

— Да си облека една риза, по дяволите. Не мога да говоря с теб.