Нора Робъртс: Стъпки от огън

— Изнесете го — промърмори, когато Бо се върна. — В името на Бога, изнесете го оттук.

Рина седеше до кухненската маса на майка си и пиеше изстудено вино, наметната с одеяло. Нямаше нужда брат й — Докторът, да й казва, че е в шок. Не й трябваше спешно отделение, нито успокоителни.

Нуждаеше се от това да бъде тук, просто тук.

Мехлемът, който Ан намаза върху изгарянията, беше наистина божествен.

— Имаш натъртени ребра, но нищо счупено, доколкото мога да преценя — Ксандър се намръщи при вида на израненото й лице. — Трябва да минеш на рентген, сестричке.

— По-късно, докторе.

— Втора степен — определи Ан като внимателно бинтоваше глезените й. — Имаш късмет.

— Знам — тя посегна към ръката на Бо и се усмихна на родителите си. — Знам.

— Трябва да хапне нещо и да си почине. Няма да я пусна на работа сега — заяви твърдо Бианка на Янгър.

— Разбира се, госпожо. Ще се заемем с всичко утре — рече той на Рина.

— Когато се разровим под пластовете и отломките, ще намерим таймерите. Не мисля, че имаше намерение да умира, не и преди да е приключил с нас. Но просто не можеше да си позволи да бъде унизен като баща си. Да бъде победен като баща си. Не можеше да приеме това, нито мисълта за бавна смърт. Това беше неговият избор.

— Трябва да хапнеш нещо. Ще направя яйца и всички ще ядат — Бианка отвори хладилника, сетне изведнъж покри лицето си с ръце и се разплака.

Гиб отиде до нея, но Рина го хвана за ръката.

— Остави на мен.

Дъхът й спря от болка, когато се изправи на крака, но успя да стигне до майка си и да я прегърне.

— Мамо, всичко е наред. Ние сме добре. Всички.

— Детенцето ми! Моето малко момиченце. Bella bambina!

— Ti аmо, мама. Аз съм добре, но съм гладна.

— Va bene. Ей сегичка — Бианка избърса бузите си с ръце, сетне целуна дъщеря си. — Седни, ще сготвя.

— Нека ти помогна, мамо — предложи Бела и премигна от сълзите, напълнили очите й, когато Бианка изненадано вдигна вежди. — Все още помня как се правят сандвичи.

Да, точно от това имаше нужда, помисли си Рина. От шума, движението, звуците и миризмите в кухнята на майка й.

Тя яде каквото й сложиха на масата, с апетит, който изненада и нея самата.

По-късно намери баща си и Джон да седят на предното стълбище и да пият кафе. Зората се пукаше над квартала — перлена мъгла, която обещаваше още един ден влажна жега.

Рина беше сигурна, че никога в живота си не е виждала нещо по-красиво.

— Много време мина, откакто за пръв път седяхме тук — рече Джон.

— Тогава пихме бира.

— Пак ще пием някой път.

— Тогава ми каза какъв късметлия съм, че имам красива жена и деца. Беше прав. Каза ми, че Рина е умно и будно дете. Пак беше прав. Почти щях да я загубя, Джон. Миналата нощ почти бях загубил моето малко момиченце.

— Но тя оцеля. Значи все още си щастлив човек.

— Има ли място за още един тук? — пристъпи към тях Рина. — Ще бъде горещ ден. Обичах горещите летни дни, когато бях малка. Те продължаваха вечно, чак до късно през нощта. Лежах в леглото и слушах. Фран се връщаше от среща, старият господин Франко извеждаше кучето на разходка. Джони Русо караше автомобила си без заглушители. Ти обикновено много му се караше за това, татко. Тя се наведе и го целуна по върха на главата.

— В сутрини като тази хората ще станат рано, преди топлината да е ударила града. Ще отидат до парка или магазина, ще си говорят в задните дворове през оградата или през улицата. Ще тръгнат на работа. Ще полеят цветята, ще приберат вестниците, ако имат свободен ден. Всички ние сме щастливци, ако питате мен.

Те поседяха малко в мълчание, наблюдавайки светлината на изгряващото утро, сетне Джон я потупа нежно по коляното.

— Време е да си вървя вкъщи, да видя какво е останало.

— Съжалявам за дома ти, Джон.

— И аз съжалявам за твоя, скъпа.

— Ние ще ти помогнем да го възстановиш — рече му тя. — Аз познавам един много добър дърводелец.

Той се наведе и я целуна по косата.

— Партньорът ти щеше да бъде горд с теб. Ще се чуем. Пази се, Гиб.

— Благодаря, Джон. За всичко.

Рина го проследи с поглед как се отдалечава.

— Той ми помогна да стана онова, което съм. Надявам се, че си съгласен.

— Като гледам каква си, се чувствам много горд — в очите му имаше сълзи. Можеше да види блясъка им, докато баща й гледаше към алеята. — Майка ти и аз ще треперим ден-два, но ще се оправим.

— Знам — Рина се облегна на него за миг. Искаше просто така да седи на предните стълби и да гледа как изгрява зората. — Ти също ми помогна да стана такава — рече. — Ти и мама. Vi аmо — сега се притисна малко по-силно към него. — Molto.