Нора Робъртс: Стъпки от огън

Баща й я прегърна през раменете. Сетне устните му докоснаха косата й.

— Ще се омъжиш ли за дърводелеца?

— Да. Ще се омъжа.

— Добър избор.

— И аз така мисля. Сега трябва да вляза, да кажа довиждане на всички и да видя дали ще успея да ги разпръсна. Ти и мама също трябва да поспите.

— Свикнал съм.

Рина намери Бела в кухнята.

— Готвиш и чистиш?

— Фран има контракции. Мама я заведе горе.

— Ще ражда ли?

— Може би. А може да са просто фалшиви контракции. Около нея се въртят двама доктори, мама и грижовният й съпруг. Всичко й е наред — Бела вдигна ръка и поклати глава. — О, не исках да прозвучи злобно — тя хвърли кърпата за чинии. — Изглежда не мога да се справя.

— Всички сме уморени, Бела. Имаш право.

— Завиждам й. Не просто заради спокойствието, което носи със себе си като ушита по поръчка риза, а заради начина, по който я гледа Джак. Направо можеш да се разтопиш. Не защото не искам тя да го има. Но ми се ще и аз да получа малко любов и грижа.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Сама си го постлах. Каквото си надробиш, това ще сърбаш — Бела сложи ръка на корема си.

— Сигурна ли си?

— Една жена винаги знае, практически преди още да е бременна. Да, бременна съм. Направих го с цел. Глупава, може би егоистична, но е факт. Не съжалявам за бебето.

— Казала ли си на Винс?

— Той е във възторг. Обича децата, дори и да не обича мен по начина, по който аз искам. Ще бъде много сладък и мил, и внимателен известно време, а следващия път, когато си хване любовница, ще внимава малко повече — ако изобщо посмее да кръшне след заплахата, която си му отправила.

— Ще бъдеш ли щастлива, Бела?

— Ще се помъча. Не възнамерявам да се разведа с него. Няма да се откажа от онова, което получих, така че ще направя каквото мога. Не казвай още на семейството. Фран трябва да роди бебето си, без някое друго, което е на път, за отнеме славата и блясъка на събитието. Рина се усмихна.

— Значи всичко е наред, Изабела. Винаги си била тип-топ.

Тя оглеждаше квартала, докато Бо я возеше към къщи. Както бе предсказала, хората бяха излезли рано. Отиваха към парка, за да се разходят или да тичат, като водеха със себе си деца и кучета. Някои бързаха за работа. Вдъхна уханието на прясно опечен хляб, което се носеше от хлебарницата.

Дори когато долови миризмата на пушек и мокри сажди, това не я разстрои.

Кимна на ченгетата, които бяха на пост.

— Трябва малко да поспя. Сетне ще отида на черква, за да запаля свещ за О’Донъл — рече на Бо. — Ти сигурно искаш да отидеш при госпожа М., сестра му.

— Да — той погали ръката й. — По-късно днес.

— Ще дойда с теб. И бих искала да дойдеш с мен, когато посетя жена му. Но първо трябва да вляза вътре.

— Ще те сложа в моето легло, а после ще отидем заедно на черква. Ще запалим свещи, ти ще отидем да изкажем съболезнования на семейството му. Но трябва да се отбием и до болницата, за да те прегледат.

— Нямам нищо счупено, изгарянията са втора степен. Не че нямам намерение да поискам от Ксандър някой добър наркотик, но преди всичко се нуждая от легло. И твоето ще ми свърши чудесна работа. Но първо трябва да вляза вътре. Трябва да видя.

Тя отключи вратата. Пое миризмата на дим, огледа колко изцапани бяха стените. В пълна тишина се изкачи по стълбите. Стомахът й се сви на топка.

Пожарът беше овъглил рамката на вратата към спалнята, беше оставил следите си и на пода. Скринът беше изкорубен, дървото бе огънато, следите от огъня по стените показваха как се е движил пожарът.

Видя и къде беше паднало тялото на Джоуи.

— Той не беше луд, когато започна всичко. Не и по начина, по който свърши. Огънят го ядеше отвътре, дълбаеше мозъка, разкъсваше душата му. Както пламъците се хранят с гориво. Както ракът разяжда баща му. Така и тази страст го погълна.

— Не ти си причината за лудостта му и никога не си била. Ти му беше извинението.

Изненадана, тя обърна глава и се взря в Бо.

— Прав си. Господи, знаеш ли колко си прав! И това е, ами… това е опрощение!

Рина облегна глава върху рамото му.

— Късметлийка съм аз и си го знам. Няколко изгаряния, подутини и натъртвания. Но ми става тъжно, като погледна тази стая. Не беше кой знае какво, знам. Но си беше моя.

— И все още е — той плъзна нежно ръка около кръста й. — Мога да я оправя, ще я направя още по-хубава.

Тя се разсмя кратко, а тялото й се отпусна към неговото.

— Да. Знам, че можеш.

Рина се обърна и излезе, за да си отиде вкъщи с момчето от съседната врата.