Нора Робъртс - Ключът на светлината

— Какъв шанс? Светът е голям. Как ще откриеш някакво малко златно ключе?

— Всяка от вас ще получи напътствия, когато дойде редът й. — Роуина посочи към малък сандък. — Стига и трите да приемете. Бихте могли да работите заедно. Всъщност, надяваме се да бъде така. Всички трябва да се съгласите. Ако едната отхвърли предизвикателството, край. Ако приемете условията, всяка ще получи двадесет и пет хиляди долара. Те остават ваши, независимо дали ще успеете или не.

— Почакайте, почакайте. — Малъри повдигна ръка и свали очилата си. — Почакайте — повтори тя. — Твърдите, че ако се съгласим да потърсим тези ключове, ще получим по двадесет и пет хиляди? Безвъзмездно?

— Парите ще бъдат преведени по сметка, посочена от вас. Незабавно — отвърна Пит.

— Господи! — Зоуи преплете пръсти. — Господи! — извика тя още веднъж и се отпусна на едно кресло. — Това сигурно е сън.

— Или някаква шашма. Къде е уловката? — попита Дейна. — Какъв е рискът?

— Ако се провалите, дори едната от вас, за наказание ще бъде отнета по една година от живота на всички ви.

— Нещо като затвор? — попита Малъри.

— Не. — Роуина махна с ръка на прислужницата, която влезе с количка със съдове за кафе. — Една година от живота ви просто няма да съществува.

— Пуф! — Дейна щракна с пръсти. — Като с магия.

— Ключовете съществуват. Не в тази къща — промърмори Роуина, — но в този свят, на това място. Това е всичко, което можем да направим. Не ни е позволено да ви кажем повече, въпреки че можем да ви дадем някои насоки. Търсенето няма да бъде леко, така че ще бъдете възнаградени за опита. Ако успеете, наградата е по-голяма. При провал ви очаква наказание. Моля ви, обмислете решението си внимателно. С Пит ще ви оставим насаме.

Излязоха от стаята и Роуина затвори плъзгащите се врати.

— Това е лудница — каза Дейна и си взе петифура със сметана. — Ако някоя от вас има намерение да се хване на тази въдица, значи не е с всичкия си.

— Ще кажа само едно. — Малъри си наля чаша кафе и сложи две бучки захар. — Двадесет и пет хиляди долара. На човек.

— Нима наистина вярваш, че ще хвърлят седемдесет и пет хилядарки само ако кажем, че ще търсим ключовете? Онези, дето щели да отворят стъклено ковчеже, в което били заключени душите на три полубогини.

Малъри се замисли, докато отхапваше от малък еклер.

— Има само един начин да разберем.

— Те изглеждат като нас. — Зоуи не прояви интерес към кафето и сладкишите, а застана под картината и погледна нагоре. — Толкова много приличат на нас.

— Да, така е и от това ме побиват тръпки. — Дейна кимна, когато Малъри повдигна каната към нея. — За какво му е било на някого да ни рисува заедно? До тази вечер не се познавахме. Като си помисля, че някой ни е наблюдавал, снимал ни е и е правил скици, за да създаде този портрет, настръхвам.

— Не е нарисуван бързо и нехайно. — Малъри й подаде чаша кафе. — Всичко е уникално. Техниката, колоритът, детайлите. Някой изцяло й се е посветил. Художник с невероятен талант. Работил е върху нея дълго време. Ако всичко е шашма, защо да полага толкова усилия? Какъв е смисълът? Аз съм разорена. А вие?

Дейна изду бузи.

— Почти.

— Аз имам малко спестявания — отвърна Зоуи. — Но бързо ще се стопят, ако скоро не си намеря нова работа. Едва ли тези хора са ни набелязали заради малкото пари, които имаме.

— Права си. Искаш ли кафе?

— Благодаря. — Обърна се с лице към тях и разпери ръце. — Слушайте, вие двете не ме познавате и не зная дали можете да ме разберете, но тези пари са ми нужни. — Зоуи пристъпи напред. — Двадесет и пет хилядарки са истинско чудо. Биха означавали сигурност за сина ми, а и бих могла да осъществя мечтата си. Да открия свой собствен салон. Единственото, което се иска от нас, е да кажем „да“. Ще търсим някакви ключове. Няма да вършим нищо незаконно.

— Няма ключове — решително заяви Дейна.

— А ако има? — Зоуи остави чашата си, без да отпие. — Трябва да призная, че перспективата за двадесет и пет хиляди долара ме кара да отворя съзнанието си за неща, които изглеждат невъзможни. А милион? — Избухна в смях. — Не мога дори да си го представя. Стомахът ми се свива.

— Ще бъде като търсене на съкровище — промълви Малъри. — Струва ми се забавно, а и кой знае, може да се окаже полезно. Точно сега двадесет и пет хиляди биха ме спасили. Може би ще открия своя фирма. Не голяма галерия, а просто магазин, в който художници и скулптори да излагат свои творби.

Тази точка от плана й бе предвидена за десет години по-късно, но можеше да прояви гъвкавост.