Нора Робъртс - Ключът на светлината

— „Твоят дълг е да потърсиш красотата, истината и смелостта. Само едното никога не ще устои. Двете без третото не са достатъчни. Погледни дълбоко в себе си, за да откриеш това, което все още не си опознала. Разбери за какво най-силно копнее мракът. Огледай се наоколо, където светлината побеждава сенките, а любовта — тъгата. Сребърни сълзи се ронят в песента, която тя сътворява, защото извира от душата й. Погледни отвъд и помежду, за да видиш къде процъфтява красотата и богинята пее. Може би ще срещнеш страх, може би ще срещнеш скръб, но преданото сърце ще надделее и над двете. Когато стигнеш до това, което търсиш, любовта ще развали магията, сърцето ти ще изкове ключа и той ще засияе“.

Малъри остана безмълвна за миг.

— Това ли е ориентирът ми?

— Радвам се, че няма да бъда първа — призна Зоуи.

— Почакайте… не можете ли да ми кажете още нещо? Вие с Пит вече знаете къде са ключовете, нали?

— Това е всичко, което ни е позволено да ви разкрием, но е достатъчно. — Роуина сложи ръце на раменете на Малъри и я целуна по бузите. — Бъдете благословена.

По-късно Роуина стана, стопли ръцете си на огъня и се загледа в картината. Почувства как Пит се приближи и застана зад нея. Когато се обърна, ръката му докосна лицето й.

— Надеждите ми бяха по-големи, преди да дойдат — сподели той.

— Те са будни, енергични. Никога не е имало избраница, която да не е достойна.

— И все пак оставаме пленници на това място година след година, век след век и хилядолетие след хилядолетие.

— Недей. — Тя се обърна, плъзна ръце около кръста му и се притисна към него. — Не се отчайвай още преди същинското начало, любими.

— Толкова много начала, а краят все не идва. — Пит наведе глава и докосна с устни веждата й. — Този свят ме задушава.

— Направихме всичко възможно. — Отпусна глава на гърдите му и се заслуша в успокояващите равномерни удари на сърцето му. — Имай малко вяра. На мен ми харесаха — добави Роуина, хвана ръката му и заедно се отправиха към вратата.

— Доста интересни са. За смъртни жени — отвърна той. Когато преминаха под свода, буйният огън в камината изчезна, лампите угаснаха и оставиха златиста следа в мрака.

Не би могла да каже, че не го е очаквала, а и Джеймс бе тактичен и прояви бащинско разбиране. Но уволнението си бе уволнение, както и да й бе съобщена новината.

Вече бе подготвена и разполагаше с получените по чудо двадесет и пет хиляди долара, преведени по банковата й сметка. Бе проверила това сутринта. Но нищо не можеше да намали болката и унижението.

— Нещата се променят.

Джеймс П. Хоръс, елегантен както винаги, с папийонка и очила без рамки, говореше спокойно. През годините, откакто го познаваше, никога не го бе чувала да повишава тон. Понякога бе разсеян или нехаен по отношение на практическата страна на бизнеса, но учтивостта му бе неизменна. Дори сега лицето му имаше приветлив израз и издаваше търпение.

„Прилича на херувим с посивели коси“, помисли си Малъри.

Въпреки че вратата на офиса бе затворена, много скоро резултатът от този разговор щеше да стане известен на целия персонал.

— Вживявайки се в ролята на баща, ще кажа, че желая само най-доброто за теб.

— Да, Джеймс. Но…

— Ако човек не поеме в нова посока, започва да тъпче на едно място. Наясно съм, че в началото ще ти бъде трудно, Малъри, но скоро ще разбереш, че това е най-хубавото нещо, което би могло да ти се случи.

„Колко ли още изтъркани фрази ще употреби до края на тази реч?“, запита се тя.

— Джеймс, зная, че накарах Памела да се почувства засегната. — „Още една изтъркана фраза и ще вдигна скандал“. — Нормално е като новодошла да прави опити да се наложи, а аз да браня територията си. Съжалявам, че избухнах. Разливането на кафето стана случайно. Знаеш, че никога не бих…

— Стига, стига. — Той повдигна ръка. — Сигурен съм, че е така. Не искам да се безпокоиш заради тази случка. Вече е минало. Но това, което се опитвам да кажа, Малъри, е, че Памела иска да поеме по-активна роля в бизнеса, да вложи енергията си.

Стомахът й се сви на топка от отчаяние.

— Джеймс, тя размести всичко в главната зала и пренесе неща от предния салон. Поръча някакъв плат… златисто ламе, представи си… и го уви около статуя на гола жена като сари. Не само не се връзва с интериора, а просто е кичозно. Тя не разбира нито от изкуство, нито от пространство. Тя…

— Да, да. — Тонът му бе все така спокоен, а ведрото му изражение не се промени нито за миг. — Но ще се научи. Вярвам, че ще й бъде приятно. Оценявам интереса й към бизнеса ми и ентусиазма й, както винаги съм ценил твоя, Малъри. Но наистина мисля, че тук си постигнала върха. Време е да разшириш хоризонта си. Да поемеш някои рискове.