Нора Робъртс - Ключът на смелостта

— Ще ми предложиш премия, както на Малъри и Дейна, когато намериха своите ключове, нали?

— Точно така. — Роуина повдигна вежди. — Е, желаеш ли?

— Да.

— Много добре. Знаеш, че дългът ни е голям. Ти беше последната и отлично разбираш, че е невъзможно да ти се отплатим. Но каквото и да поискаш, ще бъде твое, стига да е по силите ни да ти го дадем.

— Малъри и Дейна не са поискали нищо.

— Да, но все пак…

— Аз ще поискам.

— Аха. — Доволна, Роуина хвана ръката й. — Какво?

— Предполагам, че щом отворих ковчежето, дори ако е нещо, което не можете…

— Способни сме да ти дадем доста неща — засмя се Роуина. — Уверявам те.

— Но ако не зависи от вас, при тези обстоятелства има други, които знаят какво направих и биха могли да изпълнят желанието ми.

— Заинтригува ме. — Роуина наклони глава. — Вярвам, че каквото и да поискаш, ще го получиш. Както ти казах, нашият крал обича дъщерите си и би ти се отплатил за всичко, което направи. Какво желаеш, Зоуи?

— Вие с Пит да можете да се завърнете у дома.

Роуина отпусна ръка.

— Не те разбирам.

— Това искам. Реших го още преди да разбера, че и те желаят същото. — Посочи към портрета. — Докоснахме се до тях. За миг шестте бяхме едно цяло. Това е желанието на всички ни.

Пит пристъпи напред и сложи ръка на рамото на Роуина.

— Сами сме виновни за затвора си.

— Не, вината е на Кейн — намеси се Дейна. — Дано се гърчи в ада. Каквато и роля да сте изиграли, вече сте платили за грешката си. Дъщерите напълно разбират.

— Ти ми каза, че не ви е простено — продължи Зоуи. — Но онези, които са страдали най-много, никога не са ви обвинявали. Вие сте изпълнили задачата си, три хиляди години сте държали на думата си. Нарушихте правилата само за да спасите живота ни, след като Кейн прекрачи границата. Молбата ми е да не бъдете наказани.

— Не е нещо, което…

Роуина безпомощно погледна Пит и поклати глава.

— Не бих спорил с нея. — Брад разроши косите на Саймън и хвърли към Зоуи поглед, изпълнен с топлота. — Непоколебима е.

— И щедра. — Безкрайно трогната, Роуина сложи ръка на сърцето си. — Но това, което искаш, не е в нашите възможности.

— Зависи от волята на краля. Нима би ми отказал? Нима би отказал на тях? — Твърдо решена, Зоуи посочи портрета. — Ако постъпи така, значи, макар и бог, не разбира нищо от справедливост.

— Внимавай — предупреди я Пит и плахо вдигна ръка. — Дори воин, доказал своята лоялност, трябва да подбира думите си, когато се обръща към крал.

„Да знаеш кога да оставиш меча — спомни си Зоуи. — И кога да се бориш“ Вдигна глина.

— Той ми даде меч и аз го използвах. Помогнах да спасението на децата му. — Завъртя се в кръг и се вгледа в лицата на приятелите си, на семейството си. — Всички в тази стая поеха рискове за тяхното избавление и завръщане у дома. Това е единствената отплата, за която моля. Ако е добър крал и баща, ще я получа.

Отекна тътен, не само навън, а сякаш и в стаята. Къщата се разлюля и пламъците в камината се издигнаха.

— Мили боже. — Дейна преглътна с мъка и хвана ръката на Джордън. — Надявам се това да означава „да“.

Със сподавен вик, Роуина се притисна към Пит. Думите, които изрече, бяха на непознат език, пропити с вълнение, както и неговият отговор.

На лицето му се изписа съвършено спокойствие, преди да го зарови в косите й.

— Бих казал, че е голямо „да“, реши Джордън. — Наистина си непоколебима жена, Зоуи.

— Така е. — Тя взе чашата си и с удивление видя, че ръцете й треперят. — Ура.

— През всичките години, откакто съм тук — тихо заговори Пит, — в безкрайните часове и дни, изпълнени с копнеж по дома, не предполагах, че нещо от този свят ще ми липсва. Ти ще ми липсваш. — Без да се отдели от Роуина, той се наведе и целуна Зоуи. — Всички ще ми липсвате.

— Няма да ви забравим. — Роуина се отдръпна от него и направи грациозен реверанс, а след това се засмя, когато Мо дотича да я близне по лицето. — Ще ми липсват много неща. Пази ги, безстрашен красавецо. — Наведе се и го целуна по носа. — Грижете се един за друг. Боговете са благодарни на всеки от вас. — Изправи се и чаровно се усмихна. — Сестри, братя. Приятели. Имате нашата благословия.

Подаде ръка на Пит. Пръстите им се преплетоха и двамата изчезнаха.

На следващия ден, в шест и четиридесет и пет следобед. Дейна заключи вратата на „Малки удоволствия“. Обърна се, усмихна се на приятелките си и се отпусна на пода.

— Сигурни ли сме, че всички са си тръгнали и сме сами тук? — попита Зоуи.