Нора Робъртс - Ключът на смелостта

Претърколи се и видя приятелите си да лежат на площадката. Брад закриваше Саймън с тялото си, за да го предпази от летящи парчета стъкло. Синята мъгла пълзеше по земята към тях.

Ключът пулсираше в ръката й като сърце.

Знаеше, че Кейн е готов да убие всеки, който му попречи да достигне до него. Нищо не би го възпряло да унищожи всички. Запълзя по корем към Брад и Саймън.

— Ранен ли е? Пострада ли, скъпи?

— Мамо!

— Добре е! — извика Брад. — Влез вътре. Влез в къщата.

„Моят дом“, помисли си тя.

За нищо на света нямаше да допусне злодея в дома си. Нямаше да му позволи да докосне нищо нейно. Пъхна ключа в ръката на Брад и затвори шепата му.

— Пази ги. Повикайте Роуина. Дейна и Малъри могат да я повикат.

„Ако им дам шанс“, каза си Зоуи, напрегна сили и се плъзна надолу по стъпалата. Продължаваше да стиска шепа, сякаш държи в нея пешо ценно. Без да обръща внимание на виковете зад себе си, тя се изправи и ниско приведена, за да устои на вятъра, побягна към гората.

Щеше да отвлече вниманието му и да спечели време. Докато мисли, че ключът е у нея, нямаше да закача приятелите й. Те вече не представляваха заплаха за него.

„Буболечки“, напомни си Зоуи и обви ръце около ствола на едно дърво, за да запази равновесие.

Не би губил време да ги избива.

Войната щеше да свърши едва когато завърти ключа. Последната битка бе нейна.

Мъглата се сгъстяваше около краката й толкова студена, че едва не я накара да рита и крещи. Отново падна на колене и неприятен мирис изпълни устата и дробовете й. Сдържайки дъха си, с мъка се изправи и продължи да тича.

Вятърът вече не бе така силен, но режещият студ проникваше през коженото яке на Брад и пуловера й и пронизваше плътта й. Заваля сняг на едри, сивкави парцали.

Опитваше се да я върне към първата илюзия. Притисна ръка към корема си, почти очаквайки да усети тежестта на бебето. Но почувства само трепването на стегнатите си мускули.

„Кейн си играе с мен“, реши тя.

Подхранваше егото си. Забавляваше се. Явно бе сигурен, че всеки момент може да нанесе удар, да й отнеме ключа и да излезе победител.

Загубила ориентация, Зоуи пристъпваше по снега и се молеше да не се движи в кръг и да не се озове отново до къщата. Те имаха нужда от време. Бе намерила ключа. Ако успееха да стигнат до ковчежето с душите, Саймън щеше да го завърти. Щом бе част от нея, би трябвало да може. Той бе нейна плът и кръв. Част от душата й.

Щом щракне ключалката, всички щяха да бъдат в безопасност. Само трябваше да отклонява вниманието на Кейн от другите, докато това стане.

Черна светкавица разкъса небето и пред краката й се заби огнена стрела. Политна назад с вик и присви ноздри, когато димът достигна до тях.

Отново се изправи. Той стоеше срещу нея и черното му наметало се вееше на сантиметри от мръсния сняг.

— Накрая се оказваш страхливка. — На бузата му все още имаше белези от ноктите й. — Изостави детето си, приятелите и любимия си и бягаш като заек, за да спасиш собствената си кожа.

Даде воля на сълзите си. Искаше да ги види и да ги сметне за проява на слабост. Стисна по-здраво юмрук зад гърба си, сякаш крие нещо.

— Не ме наранявай.

— Преди няколко часа ти предложих това, което желае сърцето ти. Как ми се отплащаш?

— Изплаши ме.

Имаше нужда от оръжие, но не смееше да откъсне поглед от лицето му, за да потърси нещо подходящо.

— Щом се страхуваш, моли за пощада, Може би ще се смиля над теб.

— Ще направя всичко, което пожелаеш. Само ме остави на мира.

— Дай ми ключа доброволно. Ела и го сложи в ръката ми.

„Доброволно“, помисли си тя.

Това бе номерът. Не можеше да й го отнеме по друг начин, дори сега.

— Ако ти го дам, ще ме убиеш.

— Ако се противиш… — Не доизрече заплахата си. — Но ако ми го дадеш по своя воля, ще пощадя душата ти. Знаеш ли какво е да живееш без душа? Да лежиш застинала и празна хилядолетия наред, докато… същността ти е пленена и безпомощна? Нима ще поемеш този риск заради някого, който няма нищо общо с теб?

Зоуи пристъпи напред, сякаш е признала поражението си.

— Роуина и Пит казаха, че нямаш право да проливаш кръв, а ти го направи.

— Моята сила превъзхожда тяхната. Никой не е по-могъщ от мен. — В зениците му проблеснаха разноцветни светлини, когато тя направи следващата крачка. — Кралят е слаб и глупав почти колкото смъртен в скръбта и болката си. Войната е почти спечелена. Днес ще настъпи краят й и аз ще властвам. Всички, които се опълчиха срещу мен и се опитаха да ме спрат, ще си платят скъпо. Моят свят отново ще бъде единен.